Ан Райс - Вампирът Лестат

— Имам да ти казвам и още няколко неща — заговори той.

— Неща, които са важни, макар и чисто практически… — но се разсея. — Има и обещания; които трябва да изпълня — рече той най-накрая.

А после се заслуша мълчаливо. Лицето му силно наподобяваше лицата на Акаша и Енкил.

Исках да му задам стотици въпроси. Но още по-важно може би беше, че имаше стотици негови твърдения, които исках да повторя, сякаш за да ги разбера, трябваше да ги изкажа на глас. Ако проговорех, нямаше да мога да кажа нищо разумно.

Отпуснах се върху хладния брокат на креслото, събрал длани във формата на островърха кула, и се загледах напред, сякаш разказът му се разгръщаше там, за да го прочета, и се замислих над истинността на неговите твърдения за доброто и злото и как те можеха да ме ужасят и разочароват, ако се бе опитал да ме убеди в правилността на философията на ужасните богове на Изтока, в това, че можем да се гордеем с онова, което вършим.

И аз бях дете на Запада и през целия си кратък живот се бях борил със западната неспособност да приеме злото или смъртта.

Но под всички тези размишления се криеше отвратителният факт, че Марий можеше да унищожи всички ни, като унищожи Акаша и Енкил. Марий можеше да убие всички ни до един, ако изгори Акаша и Енкил и по този начин се освободи от една стара, грохнала и безполезна форма на злото в света. А и ужасът, който внушаваха самите Акаша и Енкил… Какво можех да кажа за това, освен, че и аз бях почувствал първия проблясък на неговото някогашно чувство — че бих могъл да ги пробудя, да ги накарам отново да проговорят, да се раздвижат. Или, по-вярно, когато ги видях бях почувствал, че някой трябва да го стори и е способен на това. Някой би могъл да прекъсне съня им с отворени очи.

А какви ли щяха да бъдат те, ако някога отново проходят и проговорят? Древноегипетски чудовища. С какво ли биха се занимавали?

Внезапно две възможности ми се сториха изкусителни — да ги пробудя или да ги погубя. И двете изкушаваха ума. Исках да проникна в тях и да общувам с тях, и все пак ми бе понятно и неустоимото безумие — да се опиташ да ги унищожиш. Да излезеш с тях на ярката светлина, която щеше да умори с тях и цялата наша обречена порода.

И двете позиции бяха свързани с властта и с триумфа над хода на времето.

— Ти изобщо ли не се изкушаваш да го сториш? — попитах с глас, натежал от болка. Зачудих се дали и те чуват долу, в своя параклис.

Той се сепна от своя унес, обърна, се към мен и поклати глава. Не.

— Въпреки че знаеш по-добре от всеки друг, че за нас няма място?

Той отново поклати глава. Не.

— Аз съм безсмъртен — рече той. — Действително безсмъртен. Ще бъда пределно честен — не зная какво би могло да ме убие сега, ако изобщо нещо е способно. Но смисълът е в друго. Аз дори не се замислям над това. Аз сам по себе си съм вечно съзнание, разумът, за който съм копнеел години и години наред, докато бях жив, и съм все така влюбен, както винаги, във великия прогрес на човечеството. Искам да видя какво ще се случи сега, когато светът отново поставя боговете под въпрос. Та аз сега дори не мога да бъда убеден да си затворя очите, по каквато и да било причина!

Кимнах разбиращо.

— Но аз не страдам, както страдаш ти — продължи той. — Дори и в дъбравата в северна Франция, когато бях преобразен, аз не бях млад. Оттогава съм бил самотен, бил съм на ръба на безумието, изпитвал съм неописуеми страдания, ала никога не съм бил безсмъртен и млад. Аз бях приключил отдавна с онова, което на теб тепърва ти предстои, онова, което много, много скоро ще те откъсне от мен.

— Да ме откъсне? Но аз не искам…

— Трябва да заминеш, Лестат — настоя той. — И то много скоро, както казах. Ти не си готов да останеш тук с мен. Това е едно от най-важните неща, които ми остава да ти кажа, и ти трябва да го изслушаш със същото внимание, с което изслуша и останалото.

— Марий, дори не си представям как да замина сега. Дори не мога… — внезапно ме преизпълни гняв. Защо той ме е довел тук, за да ме отхвърли? И аз си спомних всички напътствия, които ми отправи Арман. Само у старите можем да намерим взаимност, не с онези, които сътворяваме. И аз бях открил Марий. Ала това бяха само думи и те не докосваха сърцевината на чувствата ми, внезапната покруса и страхът от раздялата.

— Изслушай ме — рече нежно той. — Преди галите да ме отведат, аз си бях поживял, почти толкова, колкото траеше човешкият живот по онова време. И след като отведох Онези, които трябва да бъдат пазени, от Египет в Антиохия, отново живях години наред, както живеят богатите римски учени. Имах дом, роби и любовта на Пандора. В Антиохия ние имахме свой живот, ние бяхме наблюдатели на всичко, което отминаваше. А след този живот, във Венеция светът беше мой, както знаеш. Имах силата да властвам над този остров, както властвам и сега. Ти, като мнозина, които рано влизат в огъня на слънцето, изобщо не си живял.