Ан Райс - Вампирът Лестат

Ала това трябваше да се случи. За гърците и римляните човешките жертви бяха нещо ужасно. На мен ми се струваше отвратително това, че келтите изгориха злодеите във върбовите колоси в жертва на техния бог, както ти разказах. И с християните бе същото. Как можехме ние, боговете, които се хранеха с човешка кръв, да бъдем възприемани като добри?

Ала истинското извращение бе, когато Децата на мрака повярваха, че служат на християнския дявол и също като ужасните богове на Изтока се опитаха да придадат ценност на злото, да повярват в неговото могъщество според великия замисъл, да му дадат справедливо място в света. Вслушай се, когато ти казвам: В Западния свят злото никога не е имало оправдано място. Смъртта никога не е намирала подслон.

И колкото и жестоки да са били вековете след падението на Рим, колкото и ужасни да са били войните, преследванията, несправедливостите, ценността на човешкия живот единствено е нараствала.

Дори и когато църквата издигна статуи и изображения на своя кървав Христос и своите кървави мъченици, тя поддържаше вярата, че смъртта им, така добре използвана от правоверните, може да е дошла само от ръцете на враговете, не на Божиите служители.

Тъкмо вярата в ценността на човешкия живот бе причината по това време килиите за мъчения, кладите и още по-отвратителните средства за екзекуция да бъдат изоставени из цяла Европа. И тъкмо вярата в ценността на човешкия живот сега кара човека да изостави монархията и да премине към република в Америка и Франция.

И сега отново сме на ръба на една атеистична епоха — епоха, в която християнската вяра губи устоите си, тъй както някога езичеството загуби устоите си и новият хуманизъм, вярата в човека, в неговите права и постижения сега е по-силна отвсякога.

Разбира се, не можем да знаем какво ще се случи, когато старата религия отмре напълно. Християнството се издигна от пепелта на езичеството само за да продължи съществуването на старата вяра под нова форма. Може би сега ще възникне нова религия. Може би без нея човекът ще изпадне в цинизъм и себичност, защото той действително има нужда от своите богове.

Ала може би ще се случи нещо още по-прекрасно: светът наистина ще тръгне напред, ще изостави всички богове и богини, всички дяволи и ангели. И в един такъв свят, Лестат, ние ще имаме още по-малко място отвсякога.

Всички истории, които ти разказах, в крайна сметка са също толкова безполезни, колкото и всички древни знания и за човека, и за нас. Образите и поезията в тях може да са прекрасни; те могат да ни карат да потръпваме, когато разпознаваме нещата, които винаги сме чувствали или подозирали. Те могат да ни върнат обратно към времената, когато земята е била нова за човека и изпълнена с чудеса. Ала винаги ще се връщаме към земята такава, каквато е днес.

И в този свят вампирът е единствено Мрачен бог. Той е Дете на мрака. Той не може да бъде нищо друго. И дори да се сдобие с прелестна власт над умовете на хората, то е само защото човешкото въображение е тайното скривалище на първични спомени и непризнати желания. Съзнанието на всеки човек е Дива градина, нека употребя твоята фраза, в която всевъзможни създания преживяват възход и упадък, и се пеят химни, и фантазията поражда неща, които най-накрая трябва да бъдат осъдени и отречени.

И въпреки всичко, хората ни обикват, когато ни опознаят. Дори и сега те ни обичат. Парижките тълпи са във възторг от онова, което виждат на сцената на Театъра на вампирите. И онези, които са те виждали да кръжиш из балните зали на света, бледният и смъртоносен благородник с кадифено наметало, по свой начин са се прекланяли в нозете ти.

Вълнува ги, че безсмъртието е възможно, че е възможно едно величествено и прекрасно същество да бъде изцяло зло, че може да познае и да почувства всичко и все пак умишлено да избере да утолява мрачната си жажда. Може би и те мечтаят да са това сладостно зло създание. Колко просто изглежда всичко. И тъкмо простотата му е онова, което те желаят.

Ала дай им Мрачния дар — и само един сред мнозинството няма да е също тъй нещастен като теб.

Какво ли да ти кажа за последно, което няма да затвърди най-ужасните ти страхове? Живял съм над хиляда и осемстотин години, и ти казвам, че животът няма нужда от нас. Аз никога не съм имал истинско предназначение. За нас няма място.

Марий замълча.

За пръв път отмести поглед от мен към небето зад прозорците, сякаш се вслушваше в гласове откъм острова, които аз не чувах.