Ан Райс - Вампирът Лестат

— Но опасни ли са хората наистина? Аз открих, че е много лесно да ги измамиш.

— Опасни са, разбира се. Хората биха могли да ни заличат от земята, ако изобщо разбираха какво сме. Те биха могли да ни нападнат денем. Никога не подценявай това им предимство. Отново ще ти кажа, че правилата на старите сборища притежават своя мъдрост. Никога, никога не разказвай на смъртните за нас. Никога не казвай на смъртен къде е леговището ти, нито къде е леговището на някой вампир. Пълна глупост е да си мислиш, че можеш да управляваш смъртните.

Кимнах, макар и да имах големи затруднения да изпитвам страх от смъртните. Никога не бях изпитвал.

— Дори и вампирският театър в Париж не показва наяве най-простите истини за нас — предупреди ме той. — Той се заиграва с фолклора и илюзиите. На публиката се пробутва пълна измама.

Разбрах, че това е истина. И че дори в писмата си до мен Елени винаги завоалираше смисъла и никога не използваше пълните ни имена.

И нещо в тази потайност ме потискаше, както винаги.

Но аз напрягах ум и се мъчех да се сетя дали някога съм виждал безкръвните създания… Истината бе, че можеше и да съм ги объркал с вампири единаци.

— Има и още едно нещо, което искам да ти кажа за свръхестествените създания — рече Марий.

— И какво е то?

— Не съм сигурен в това, но ще ти кажа какво мисля. Подозирам, че след като изгорим, след като бъдем напълно унищожени, ние можем да се върнем под друга форма. Сега не говоря за човека, за човешкото прераждане. Аз нищо не зная за съдбата на човешките души. Ала ние наистина живеем вечно, и мисля, че се завръщаме.

— Кое те кара да го кажеш? — не можех да се сдържа, мислех за Никола.

— Същото, което кара и смъртните да говорят за прераждане. Съществуват и такива, които твърдят, че помнят друг живот. Те са дошли при нас като смъртни и са твърдели, че знаят всичко за това, че са били като нас и са молели да им дадем отново Мрачния дар. Пандора беше от тях. Тя знаеше много неща и за знанията й нямаше обяснение, освен че си ги е въобразявала или ги е извлякла несъзнателно от моя ум. Това е реална възможност — те да са просто смъртни, чийто слух им позволява да долавят нашите безпосочни мисли.

Какъвто и да е случаят, те не са много. Ако са били вампири, то несъмнено те са само малцина от онези, които са били унищожени. На другите може би не им достига сила, за да се завърнат. Или решават да не се завръщат. Кой може да знае? Пандора бе убедена, че е умряла, когато Майката и Бащата са били изнесени на слънце.

— Мили Боже, те се прераждат като смъртни и желаят отново да станат вампири?

Марий се усмихна.

— Млад си, Лестат, и си противоречиш. Какво смяташ ти наистина, че е отново да бъдеш смъртен? Помисли си за това, когато пред очите ти застане твоят смъртен баща.

Заразмишлявах мълчаливо над това. Но онова, което бях изградил във въображението си за смъртността, аз не исках да губя. Исках да продължа да скърбя за изгубената си смъртност. И знаех, че моята любов към смъртните е неразривно свързана с липсата ми на страх от тях.

Марий отново се загледа разсеяно нанякъде, отново съсредоточено се заслуша. А после пак извърна лице към мен.

— Лестат, разполагаме с не повече от две или три нощи — рече той тъжно.

— Марий! — прошепнах и прехапах устни, за да спра напиращите да се излеят думи.

Единствената ми утеха бе изражението му и сега ми се струваше, че по лицето му никога не е минавала дори и сянка на безчовечност.

— Ти не знаеш колко много искам да останеш тук — призна той. — Ала животът е там, навън, не тук. Когато се срещнем отново, ще ти разкажа и още, но засега ти знаеш всичко, което ти е нужно. Трябва да заминеш за Луизиана и да бъдеш с баща си до края на живота му, и да научиш от това каквото можеш. Аз съм виждал цели легиони от смъртни да остаряват и умират. Ти — нито един. Ала повярвай ми, млади приятелю, аз отчаяно желая ти да останеш с мен. Нямаш представа колко държа на обещанието си да те намеря, когато му дойде времето.

— Но защо аз не мога да се върна при теб? Защо ти трябва да напуснеш това място?

— Време е — отвърна той. — Вече твърде дълго управлявам тези хора. Будя подозрения, а и освен това европейците вече плават в тези води. Преди да дойда тук, се бях скрил в погребания град Помпей под Везувий и ме прогониха смъртните, когато започнаха да се ровят и да копаят сред руините. И сега се случва същото. Трябва да си потърся друго убежище, по-затънтено, което вероятно ще остане затънтено за дълго време. И, честно, никога не бих те довел тук, ако възнамерявах да остана.