Ришел Мийд: Академия за вампири

Бледозелените й нефритени очи ме следяха загрижено. Тя се надигна от леглото.

— Отивам да ти донеса нещо за ядене.

Протестите ми замряха на устните ми, и тя излезе, преди да пророня и дума. Вълнението от ухапването й бе намаляло, щом тя се откъсна от мен, но част от него остана във вените ми и усетих как глупава самодоволна усмивка разцъфтя на устните ми. Извърнах глава и погледнах към Оскар, който още седеше на перваза на прозореца.

— Не знаеш какво пропускаш — осведомих го.

Вниманието му обаче беше привлечено от нещо навън. Присви се и черната му козина настръхна. Опашката му започна неспокойно да се върти.

Усмивката ми се стопи и се надигнах с мъчително усилие. Светът се завъртя пред очите ми и аз изчаках, докато всичко отново си дойде на мястото, преди да стана. Когато най-после го сторих, отново ми се зави свят. Все пак имах достатъчно сили, за да се довлека до прозореца и да надникна навън заедно с Оскар. Той ме измери с подозрителен поглед, сетне се отдалечи на известно разстояние от мен и отново се върна към заниманията си.

Щом се надвесих от прозореца, необичайният за Портланд по това време на годината много топъл бриз разроши косата ми. Улицата, сравнително спокойна, тънеше в мрак. Беше три през нощта. Тъкмо времето, когато кампусът най-после утихваше или поне донякъде. Къщата, която обитавахме през последните осем месеца, по-точно една стая под наем, се намираше на една от главните улици в града, с нижещи се в редица стари сгради в най-различни стилове. Уличните лампи едва мъждукаха, сякаш в следващия миг ще изгорят. Но все пак бе достатъчно светло, за да мога да различа очертанията на колите и сградите. Затова сега можех да видя дърветата и храстите в двора.

И силуета на един мъж, който ме наблюдаваше.

От изненада се дръпнах рязко назад. Фигурата стоеше до едно дърво в нашия двор само на десетина метра от прозореца ни. Беше толкова близо, че ако хвърлех нещо по него, щях да го улуча. И със сигурност достатъчно близо, за да види какво бяхме направили двете с Лиса преди малко.

Сенките го прикриваха така плътно, че въпреки острото си зрение не успях да различа чертите му, освен височината му. Беше висок. Наистина много висок. Остана там само за миг, едва различим в тъмното, след което отстъпи назад и изчезна сред сенките, хвърляни от дърветата в далечния край на двора. Бях почти сигурна, че зърнах още някого там наблизо, който се присъедини към него, преди мракът да погълне непознатата двойка.

Които и да бяха тези двамата. Оскар не ги хареса. Като не броим мен, той обикновено се сприятеляваше с повечето хора и настръхваше само щом подушеше непосредствена опасност. Онзи непознат отвън с нищо не заплашваше Оскар, но котаракът долови нещо, което го изправи на нокти.

Нещо подобно на това, което усещаше в мен.

Обзе ме вледеняващ страх и почти — но не съвсем — изтри прекрасното блаженство от ухапването на Лиса. Отдръпнах се от прозореца и грабнах джинсите, които намерих захвърлени на пода, като едва не се спънах и не паднах, докато ги нахлузвах. След това грабнах палтото си, както и палтото на Лиса заедно с портмонетата ни. Обух първите обувки, които се изпречиха пред очите ми, и се втурнах към вратата.

Заварих я в тясната кухня на долния етаж да рови в хладилника. Един от съквартирантите ни, Джереми, седеше на масата, подпрял чело с ръка, вторачил тъжен поглед в учебника по висша математика. Лиса ме изгледа изненадано.

— Не биваше да ставаш.

— Трябва да тръгваме. Веднага.

Очите й се разшириха и след още един миг проблеснаха — знак, че ме е разбрала.

— Ти… наистина ли? Сигурна ли си?

Кимнах. Не можех да й обясня защо бях толкова сигурна. Просто го знаех.

Джереми ни следеше с любопитство.

— Какво не е наред?

Внезапно ме осени едно хрумване.

— Лиса, вземи ключовете на колата му.

Погледът му се местеше от едната към другата.

— Ама вие какво…

Без капка колебание Лиса пристъпи към него. Страхът й се преля в мен чрез нашата телепатична връзка, но имаше и още нещо: нейната непоколебима вяра, че аз ще се погрижа за всичко, че ще бъдем в безопасност. Надявах се, че заслужавам това доверие.

Тя се усмихна широко и впи поглед в очите му. За миг Джереми остана нямо загледан в нея и все още смутен. И тогава видях как тя го покори напълно. Очите му се замъглиха и той вече я съзерцаваше с неприкрито обожание.

— Трябва да вземем назаем колата ти — обясни му тя с нежен тон. — Къде са ключовете ти?