Ришел Мийд - Ледено ухапване

Когато най-после се качих в колата, за да се върна обратно с Дмитрий в академията „Св. Владимир“, затръшнах вратата толкова силно, че беше истинско чудо, че не се откачи.

Той ме изгледа изненадано.

— Какво не е наред?

— Сериозно ли питаш? — възкликнах, не повярвала на ушите си. — Как може да ме питаш? Нали беше там. Видя всичко.

— Видях — съгласи се той. — Но не си го изкарвам на колата.

Сложих си колана и го изгледах кръвнишки.

— Мразя ги. Мразя ги всичките. Иска ми се аз да съм била тук. И тогава техните гърла щяха да бъдат прегризани.

Почти крещях. Дмитрий ме гледаше спокойно, но явно беше удивен от избухването ми.

— Наистина ли го вярваш? — попита ме той. — Мислиш ли, че ти би се справила по-добре от Арт Шьонберг, след като видя какво са направили стригоите? След като видя какво ти причини Натали?

Млъкнах. Когато Натали, братовчедката на Лиса, се бе превърнала в стригой, се бях била за кратко с нея, преди Дмитрий да се появи и да ме спаси през онзи драматичен ден. Макар Натали да беше стригой съвсем отскоро — слаба и със зле координирани движения, — тя буквално ме бе хвърляла из стаята.

Затворих очи и поех дълбоко дъх. Внезапно се почувствах ужасно глупава. Бях виждала с очите си на какво са способни стригоите. Ако се втурна презглава в някоя битка на живот и смърт, само ще ускоря гибелта си. Постепенно се оформях като упорит и силен пазител, но явно имаше още много да уча.

Пък и как би могло едно седемнадесетгодишно момиче да се бие срещу шестима стригой. Отворих очи.

— Съжалявам — промълвих, щом успях да се съвзема. Надигналият се в гърдите ми гняв започна да стихва. Не можех да си обясня откъде се взе. По принцип си бях избухлива и лесно се палех, но този пристъп беше твърде мощен и плашещ дори и самата мен. Странно.

— Всичко е наред — каза Дмитрий. Протегна ръка и за кратко я отпусна върху моята. После я дръпна и включи двигателя на колата. — Днес беше дълъг и тежък ден. За всички нас.

Към полунощ се прибрахме в академията „Св. Владимир“. Там всички вече знаеха за касапницата. Учебният ден в училището за вампири току-що бе приключил, а аз не бях спала повече от двадесет и четири часа. Очите ми се затваряха и Дмитрий ми заповяда да отида веднага в стаята си и да си легна. Той, разбира се, както винаги имаше свеж вид, готов за нови задачи. Понякога се съмнявам дали въобще спи. Отиде да обсъди с другите пазители нападението над фамилията Бадика, а аз му обещах веднага да си легна. Само че вместо това, след като изчаках да изчезне от погледа ми, се отправих към библиотеката. Трябваше да видя Лиса, а нашата връзка ми подсказа, че тя е там.

Поех по застланата с големи каменни плочи алея от нашето спално помещение към главната сграда на Академията. Снегът бе покрил напълно тревата, но алеята бе почистена от сняг и лед. Това ми напомни за занемарената пътека пред дома на злочестата фамилия Бадика.

Сградите на администрацията бяха масивни и приличаха на готически катедрали, по-подходящи за декори на филм за Средновековието, отколкото за училище. Вътре бе съхранена атмосферата на мистерия и древна история, въпреки че по стените, сред изкусно изработените древни стенописи и антични мозайки, се виждаха флуоресцентни лампи и залите бяха пълни с бюра с компютри върху тях. Съвременните технологии бяха проникнали дори и тук, но никога нямаше да доминират.

Промъкнах се през вратата на библиотеката, снабдена с електронна брава, и се насочих към един от ъглите в задната част на залата, където държаха книгите по география и пътеводителите. Точно както очаквах, заварих Лиса седнала на пода, опряла гръб в най-близкия шкаф с книги.

— Здравей — рече тя, като вдигна очи от разтворената върху коленете й дебела книга. Отметна от челото си няколко кичура от светлорусата си коса. Гаджето й Кристиан лежеше на пода до нея, опрял глава върху едното й коляно. Той ме поздрави с нещо като кимване. Като се имаше предвид колко силна бе някога взаимната ни неприязън, това, с което ме удостои сега, можеше да мине за топла прегръдка. Въпреки че Лиса леко се усмихна, аз долових натрупалите се в нея напрежение и страх през телепатичната ни връзка.

— Вече си научила, нали? — отбелязах аз, седнах до тях и кръстосах крака.

Усмивката й се стопи, а страхът и безпокойство в нея се усилиха. Бях благодарна, че телепатичната ни връзка ми помагаше да я защитавам по-добре, но точно сега не се нуждаех от допълнително усилване на собствените ми тревожни чувства.