Алфред Вогт - Войната срещу рулите

„Над мен се върти някакво създание и ме наблюдава! Прилича на огромно насекомо, с твоите размери, и с прозрачни, почти невидими крила. Чувствам мозък, но мислите са… Без съдържание. Аз…“

— Не без съдържание! — прекъсна го Джеймисън. — Думата е „чужди“. Рулът е много по-различен от теб и мен, отколкото сме ние един от друг. Има основание да се мисли, че те са вероятно от друга галактика, макар тази теория да не е потвърдена. Не се учудвам, че не можеш да четеш тяхното съзнание. — Докато говореше, Джеймисън се движеше бавно с готово за стрелба оръжие. — Рулът се държи във въздуха от антигравитационно устройство, което е по-малко и по-ефикасно от което и да е произведено досега от човешките същества. Това, което изглежда като крила, е само някакъв вид излъчване, ефект от неговия клетъчен контрол върху светлинните вълни. Ти имаш опасната привилегия да видиш един рул в неговата естествена форма, която се е разкривала на малък брой хора. Причината може би е, че той те мисли за глупав звяр и ти може би ще си в безопасност, ако… Но не! Той сигурно вижда хамута, който носиш!

„Не. — В отрицанието на изуола имаше оттенък на отвращение. — Махнах това нещо веднага след като се разделихме.“

— Тогава дръж се като глупав звяр — каза Джеймисън поуспокоен. — Ръмжи и се промъквай предпазливо, но бягай с всичка сила в най-гъстия храсталак, ако посегне с някой от своите мрежовидни израстъци през който и да е прорез от двете страни на тялото си.

Не последва никакъв отговор.

Минутите течаха бавно. Джеймисън се напрягаше да долови звуци, които биха могли да му дадат представа за критичното положение, създало се някъде извън полезрението му. Щеше ли изуолът да се опита да установи връзка с рула по друг начин освен чрез телепатия въпреки опасността, която, изглежда, осъзнаваше? Още по-лошо, щеше ли рулът, усещайки разума на изуола, да види изгода в създаването на сатанински съюз? Джеймисън потрепери при мисълта какво можеше да се случи на Планетата на Карсън, ако това се осъществеше.

Чу тихи обезпокоителни звуци, които идваха от всички страни: далечно пращене на храсти, мачкани от някакво голямо тяло; слабо пъхтене и сумтене; неземен пулсиращ нисък вик някъде съвсем наблизо. Зарови се по-дълбоко в плетениците на храста и надзърна предпазливо навън. Очакваше във вонящата мъгла, която вече се разстилаше върху потъмняващата земя, да се очертае някаква огромна застрашителна фигура.

Напрежението стана по-голямо, отколкото можеше да издържи. Трябваше да знае какво става. Дано изуолът да действаше, както го бе посъветвал.

Джеймисън се концентрира и изпрати мисъл:

„Продължава ли да те следи?“

Бързият отговор го изненада.

„Да! Изглежда, ме изучава. Стой, където си. Имам план.“

„Какъв?“

„Ще доведа създанието до теб — продължи изуолът. — Ти ще го унищожиш с твоето оръжие. В замяна предлагам да ти помогна да пресечеш Димън Стрейтс.“

Забравил умората, Джеймисън се изправи и тръгна тържествуващо напред, без да обръща внимание на възможните опасности.

Не можеше да има никакво съмнение: изуолът се бе отказал от всички планове за съюз с рулите! Дали това бе поради изричното предупреждение на Джеймисън, или просто поради откриването на комуникационната бариера от самия изуол, не беше важно. Важното бе, че появилата се с първото зърване на рулския кораб заплаха вече бе отминала.

Внезапно се сети, че беше пропуснал да приеме официално предложението на изуола. И тъкмо понечи да го стори, когато една унищожителна мисловна вълна направи отговора му ненужен.

„Усещам твоето съгласие, Тревор Джеймисън, но внимавай! Обмислям варианта за рулите като съюзник, само за да можем да се отървем от нашия главен враг — човека! Никога не е имало никакво уверение, че други от моята раса биха дали съгласието си за какъвто и да било съюз. За нас това е немислимо. Надявам се, че си готов. Ще съм при теб след секунди!“

Храстът вляво от Джеймисън внезапно се размърда. Той застана нащрек и когато звукът се усили, вдигна оръжието. През мъглата долови очертанията на изуола, който се движеше по лъжливо тромав начин на шестте си крака. И тогава, докато търсеше във виещите се изпарения над главата на звяра тъмната надвиснала фигура…

„Твърде късно! — дойде пронизителната мисъл на изуола. — Не стреляй, не мърдай! Над мене има дузини рули, а…“

Ослепителна бяла светлина избухна мълчаливо над гората, блокира съзнанието на изуола и изчезна. Джеймисън безпомощно клекна и зачака гибелта си, която изглеждаше неизбежна.