Алфред Вогт: Войната срещу рулите

А и докато докосваше тялото на изуола, непрекъснато чувстваше отвращението му.

— Е, това трябва да свърши работа — каза накрая Джеймисън. Бе кръстосал леките здрави въжета на парашута с платното за подплънка под тялото на звяра между предните и средните крака и бе направил нещо като хамут, който да позволява на изуола пълна свобода на движение, а от ремъците бе приспособил груби, но ефективни стремена.

Щом се озова на гърба на изуола, Джеймисън се почувства по-малко уязвим.

— Преди да тръгнем — попита тихо той, — кажи ми на какво се натъкна. Какво те накара да промениш намерението си? Да не би…

За малко не изхвръкна от седлото при първия голям скок на изуола. Вкопчи се възможно по-здраво. Очевидно звярът не правеше нищо за по-лекото пътуване на своя не добре дошъл ездач. Но след известно време, когато Джеймисън привикна към особения ритъм на шестокракия галоп, тази луда езда дори започна да му харесва. При бързия бяг на огромното животно по крайбрежната ивица джунглата отляво профучаваше покрай тях със замайваща скорост. После, когато изуолът премина през една по-рядка част на джунглата, дърветата се затвориха над главите им като свод. Изуолът избираше пътя безпогрешно, без никакво намаляване на скоростта, сякаш някакъв силно развит инстинкт го направляваше обратно точно по същия път, по който бе дошъл.

„Дръж се здраво!“ — дойде внезапна команда.

Джеймисън мигновено стисна ремъците и се запъна в стремената. Стоманените мускули под него се сгърчиха. Огромното тяло се отклони рязко настрана и после устремно се хвърли напред.

Бясната скорост спадна почти незабавно и Джеймисън можа да погледне назад. За момент зърна сред дърветата няколко големи четирикраки животни, които смътно му напомниха на огромни хиени. Бяха останали безнадеждно назад и не си направиха труд да ги преследват. Много мъдро от тяхна страна. Чудесното създание под него, по-голямо от десет лъва и по-смъртоносно от сто, беше идеално екипирано за оцеляване на тази планета.

Искреното му възхищение внезапно се стопи, защото погледът му случайно попадна над дърветата и долови някакво движение. През мъглата, с която се славеше небето на Еристан II, се движеше сив космически кораб.

Рулски военен кораб!

Огромният кораб, кръвожаден на вид като риба-меч със своя заострен нос, се спусна към джунглата и изчезна. Нямаше почти никакво съмнение, че се готви да се приземи. Беше безполезно да се опитва да скрие изненадата си — тя беше твърде пълна. Появата на огромния рулски кораб означаваше само едно — беда.

Мисълта на изуола достигна до него с оттенък на триумф:

„Усещам подсъзнателната ти мисъл. По-скоро би унищожил мозъка си със собственото си оръжие, отколкото да бъдеш заловен от рулите и да позволиш да бъде извлечена със сила от него полезна информация. Мисля, че този вид театралничене се среща твърде често в конфликта рул — човек. Предупреждавам те: не се опитвай да вадиш оръжието си. Ако го направиш, ще те смажа.“

Джеймисън преглътна заседналата в гърлото му буца. Гадеше му се. Проклинаше невероятно лошия си късмет — корабът да пристигне точно сега!

Отчаян, той се отдаде на ритъма на плавния галоп на изуола и за известно време долавяше само смрадта на вятъра и равномерното тупкане на шестте лапи. В джунглата се чуваше единствено странното плискане на коварните води. Що за ситуация — да яздиш лудо върху гърба на едно синкаво звероподобно създание, което те мрази — и което знае за кораба!

— Ти си луд — каза накрая Джеймисън съвсем спокойно. — Луд си, ако мислиш, че рулите представляват някакво предимство за тебе и твоя вид. — Темата бе толкова позната, а истината в нея — толкова очевидна, че той не изпитваше никакво затруднение да я следва с лекота. Междувременно извънредно внимателно се надигна на стремената и току поглеждаше напред, без да спира разпалено да изрежда аргументите си. — Рулите са най-вероломната, расово самовлюбена…

В последния момент преди скока обаче намерението му трябва да се бе изплъзнало от съзнанието му. С едно-единствено разтърсващо движение изуолът се изправи на задните си крака и се извъртя. Джеймисън се блъсна в твърдото му като метал мощно рамо. Замаян, той с труд успя да запази равновесие и едва се задържа, когато изуолът се обърна и гмурна през маса от клони и пълзящи растения, които го зашибаха болезнено по главата. Миг по-късно излязоха на брега на смарагдовозелен океански залив. По сбития кафяв пясък покрай водата изуолът намали бързия си бяг и предаде една небрежна мисъл, като че ли току-що отминалият инцидент не си заслужаваше да го обсъждат: