Алфред Вогт - Войната срещу рулите

Изтегляше се напред, като поддържаше равномерно опъването на въжетата, докато най-после жилавите корени на някакъв храст не попаднаха в обсега му. С последен изблик на енергия, породен от отвращение, той си проби път с лазене през гъсталака и се хвърли към парашута, който висеше на гънки върху висок храст. Храстът се преви под тежестта му, но го задържа. Той остана да лежи проснат върху него няколко минути, без да обръща внимание на нищо наоколо.

Най-после се огледа и изпъшка разочаровано. Разочарованието му бе още по-голямо, като се вземеха предвид трудностите, които току-що бе преодолял. Намираше се на съвсем малък остров, отделен от гората с почти трийсетметрово тресавище. Само пет дървета, най-високото десетина метра, поддържаха несигурното си съществуване върху мочурливата, но сравнително твърда основа.

Моментното отчаяние отстъпи пред надеждата. Общата височина на петте дървета бе над трийсет метра. Определено достатъчна дължина. Но… Първият проблясък на надежда избледня. Брадвичката в раницата бе малка. Той си представи как поваля дърветата с нея, как ги окастря и как ги плъзва, подреждайки ги в една линия. Щеше да бъде дълга и тежка работа.

Седна и чак сега осъзна как го болят раменете и колко е напрегнат. И колко е горещо и влажно. Едва можеше да види слънцето — бяло петно в мъгливото небе, почти над главата му. На тази въртяща се твърде бавно планета това означаваше, че до мръкване има поне дванадесет часа. Той въздъхна. Щеше да е по-добре да се възползва от предимството на относителната безопасност на това островче и малко да си почине. Докато избираше скрито местенце под надвисналите храсти, от ума му не излизаше огромната хищна птица, която ги бе нападнала. Просна се върху влажната трева и се сви под навеса от листа.

Горещината все пак беше поносима. Небето обаче блестеше с белотата си през листака и дразнеше очите му, и той ги затвори. И сигурно беше заспал, защото когато ги отвори отново, му трябваше известно време, за да открие местоположението на слънцето. То се бе преместило доста. Бяха минали поне два часа, а може би и три. Джеймисън се размърда и се протегна. Чувстваше се ободрен. Внезапно се сепна и замръзна, поразен от едно потресаващо откритие.

Мост от паднали дървета, по-дебел и по-масивен от всичко на малкото островче, се простираше прав и як през тинята към джунглата отсреща. Мозъкът на Джеймисън прещрака. В края на краищата не можеше да има никакво съмнение кой бе извършил този колосален подвиг. И все пак, макар да бе отгатнал правилно, той почувства смътна първична паника, когато синьото гущероподобно туловище на изуола се извиси над храстите и три очи от матова стомана се втренчиха в него.

„Не се страхувай, Тревор Джеймисън. При повторно обмисляне в твоята гледна точка, изглежда, би могло да се открие известно основание. Засега ще ти помагам и…“

Смехът на Джеймисън прекъсна мисълта на изуола.

— Искаш да кажеш, че си се натъкнал на нещо, с което не можеш да се справиш. И щом ще ми се правиш на алтруист, ще почакам да открия какво се е случило. — Той нарами раницата и тръгна към моста. — Междувременно, предстои ни дълъг път.

Гигантската змия изпълзя тежко от джунглата на три метра от моста и малко вляво от изуола, който вече бе стъпил на твърда земя. Щом видя полюшването на високата трева с пурпурни ръбове, Джеймисън замръзна насред моста. Появи се широка грозна глава, следвана от първите пет-шест метра жълтеникаво лъщящо тяло, дебело като дънер. За миг огромната глава се обърна и малките свински очички се взряха свирепо право в неговите.

Невероятно лош късмет! Това смъртоносно създание да го намери в такова безпомощно положение. Парализата му под действието на тези горящи очи беше мъчителна — всеки негов мускул се бе вдървил. Но пък му помогна. Ужасната глава се изви настрана, фиксира омагьосващ поглед върху изуола и отново застина. Джеймисън пое дъх. Страхът му се примеси с гняв и той насочи към изуола една унищожително критична мисъл:

„Нали уж можеш да предугаждаш приближаването на опасни зверове като четеш мислите им?“

Не получи никакъв отговор. Грамадната змия плавно плъзна плоската си, увенчана с рог глава напред. Изуолът заотстъпва бавно; приемаше неохотно простия факт, че не може да се мери по сила с това огромно същество.

Вече по-спокоен, Джеймисън насочи към изуола друга мисъл:

„Може би ще ти е интересно да научиш, че като научен експерт на Междузвездната военна комисия, наскоро изпратих рапорт за Еристан II. Според нашата изследователска експедиция стойността на тази планета като военна база е твърде съмнителна поради две главни причини: обитаването й от едно от най-проклетите хранещи се с плът растения и това красиво бебче. Екземплярите и от двата вида наброяват милиони. Всяка змия отглежда стотици в продължение на целия си живот. Броят им зависи само от наличието на храна, каквато потенциално е всеки друг вид на планетата, така че те не могат да бъдат ликвидирани. Змиите достигат дължина до петдесет метра и тегло осем тона и за разлика от повечето други убийци на планетата, ловуват през деня.“