Алфред Вогт: Войната срещу рулите

Изуолът, който вече бе само на петнайсетина метра от змията и продължаваше да отстъпва бавно, му изпрати бърза поредица от мисли:

„Нейната поява ме изненада, но само защото съзнанието й съдържаше единствено смътно любопитство относно някои звуци… никакво ясно намерение да убива. Това обаче не е важно. Важното е, че е тук и че е опасна. Тя не е сигурна, че може да се справи с мене, но обмисля шансовете си по елементарен начин. Въпреки апетита й към мен, проблемът в основата си остава твой. Цялата опасност е за тебе.“

„Не бъди много сигурен, че не си в опасност — отвърна мрачно Джеймисън. — Тази приятелка изглежда обвита в мускули и сто на сто скача като стоманена пружина поне на сто метра.“

„Аз мога да пробягам сто метра преди да мигнеш.“

„В тази джунгла?! На пет метра навътре тя е сплетена като рогозка, по-скоро като хиляда рогозки. Не се съмнявам, че би могъл да се промушиш през нея, но не и така бързо като змията, чиято конструкция е пригодена за тази цел. Възможно е да загуби малка плячка като мен в тази плетеница, но в случая с тебе…“

„И защо — прекъсна го изуолът — трябва да бъда така глупав да навляза в джунглата? Мога да се движа по периферията и то без никаква пречка.“

„Но ще попаднеш в клопка! — смразяващо натърти Джеймисън. — Доколкото си спомням релефа на терена, както го видях от въздуха, джунглата се стеснява на стотина метра зад тебе. Не бих рискувал да предположа, че змията не е достатъчно умна, за да не се възползва от този факт.“

Последва тревожно мълчание, после изуолът попита:

„Защо не използваш своето атомно оръжие, за да я изгориш?“

„И тя да ме помете, докато прогарям твърдата й глава, за да достигна нищожния й мозък? Тези змии прекарват половината си живот в тинята и се движат из нея също така лесно, както и навсякъде другаде. Съжалявам, но не мога да я победя сам.“

Кратките секунди до отговора натежаха от напрежение… и нежелание. Но не биваше да се бавят и изуолът сигурно го знаеше. Накрая в мозъка на Джеймисън прозвуча неохотна молба:

„Чакам предложенията ти… и побързай!“

Изуолът още веднъж молеше за неговата помощ, макар че на свой ред не даваше никакво обещание. А време за пазарене нямаше.

„Трябва да действаме като екип — обясни Джеймисън. — Преди змията да нападне, главата й ще започне да се люлее. Това е почти универсален метод на влечугите да хипнотизират и парализират жертвата си. На практика движението е отчасти самохипнотизиращо, защото съсредоточава вниманието на змията върху набелязаната жертва. Няколко секунди след като се залюлее, аз ще я обгоря в областта на очите, което ще повреди или унищожи зрението й, а ти ще се хвърлиш на гърба й… Бързо! Мозъкът й е точно зад големия рог. Захапи я там, ако можеш, а аз ще се опитам да я отслабя като атакувам тялото й. Започваме!“

Огромната глава се раздвижи. Джеймисън бавно вдигна оръжието си, като се мъчеше да успокои треперещата си ръка. Увери се, че се е прицелил добре, и натисна контролния бутон…

Жестоката съпротива на змията не я спаси от гибел. Пушещите й останки продължаваха да се гърчат, когато Джеймисън стъпи на твърда земя. Изуолът беше клекнал на десетина метра встрани и го наблюдаваше. Беше лъскав и красив, син и силен. За Джеймисън бе истинско утешение, че поне засега мощните мускули, които потрепваха под гладката кожа, са на негова страна.

Обаче отвърна на втренчения поглед на изуола със също такъв и попита:

„Какво се случи с антигравитационния сал?“

„Изоставих го на около тридесет от вашите мили на север оттук.“

„Ще трябва да отидем при него. — Джеймисън за миг се поколеба. — Практически изтощих оръжието си заради тази змия. Трябва ми захранващ реактор за презареждането, а единственият реактор, освен този на кораба, е малкият реактор на сала. Защото оръжието ще ни трябва. Съгласен си с мен, нали?“

Не последва никакъв отговор.

„Според мене очевидният начин да стигнем бързо там е да пътувам на твоя гръб — обясни Джеймисън. — Мога да взема платната от парашута от островчето и да скалъпя нещо като хамут през шията ти и предните ти крака, за да се закрепя. Какво ще кажеш?“

За миг усети негодуванието на гордия звяр, после чу в ума си:

„Несъмнено елементарен метод за транспортиране на слабо тяло като твоето. Добре, прави хамута.“

След няколко минути Джеймисън се приближи към изуола с дързост, каквато всъщност не чувстваше, и разгъна платното на парашута на земята до него. Отблизо огромното туловище на изуола бе наистина впечатляващо, дори изненадващо, тъй като отдалече неговата гъвкавост и лекотата на движенията му го правеха да изглежда по-малък. Джеймисън буквално се почувства нищожен, когато се зае с необичайната работа да прави хамут за този внушителен шестокрак звяр.