Алфред Вогт - Войната срещу рулите

Събудиха го зверовете на еристанската нощ, които ръмжаха от жажда за кръв под дървото.

Първата му реакция беше страх — задушаващ страх от притискащата го отвсякъде смъртоносна тъмнина. После, когато се поуспокои, се ядоса, че е загубил толкова време. От друга страна, тази почивка му трябваше и несъмнено след нея се чувстваше много по-добре. Нямаше никакъв начин да разбере кое време на нощта е и колко е спал. Можеше само да се надява, че утрото е близо.

Дървото изведнъж се затресе — далеч долу огромни лапи удряха по ствола му. Стреснат, Джеймисън започна да развързва лианите, които го крепяха. Не че можеше да се покатери много по-високо, но вече бе разбрал, че дори само метър-два могат да променят изцяло нещата.

През тежката пелена на мъглата, която покриваше джунглата, не се виждаха никакви звезди. Нямаше и никакъв друг начин да отбелязва изминалото време и това правеше часовете да изглеждат два пъти по-дълги. На няколко пъти коткоподобни зверове се опитваха да го достигнат, но само един се приближи толкова, че Джеймисън беше принуден да използва бластера. Лъчът бе съвсем тънък и сърцето му се сви. Но все пак успя да прогори предните лапи на животното и то падна долу, а другите се сбиха за трупа му.

Най-сетне настъпи зората. Но дойде бавно и Джеймисън дълго не беше сигурен, че джунглата около него просветлява. Битката долу бе стихнала и той успя да различи няколко от хиеноподобните същества, които бе зърнал по време на лудата езда върху изуола преди два дни (само два дни?). Те спокойно дояждаха остатъците от многобройните разкъсани трупове. Същото беше и предишната сутрин, но този път продължението беше друго, защото, внезапно и тихо, една огромна глава, последвана от десетметрово обло тяло, изскочи от храсталака и удари най-близкия хищник като таран. „Хиената“ все пак успя да изпищи, преди да бъде размазана. Другите мигновено се пръснаха и изчезнаха.

Гигантската змия се плъзна лениво по високата трева и бавно погълна жертвата си. Отне й само няколко минути. Но след това не се махна, а се изтегна и Джеймисън гледаше как плячката в търбуха й постепенно се движи назад, докато стана почти незабележима. Седеше замръзнал на дървото и се стараеше дори да не диша. Не знаеше нищо за това как ловуват змиите, но нямаше съмнение, че тази може с лекота да го смъкне от върха на дървото.

Изтече най-дългият час от живота на Джеймисън. Накрая змията се размърда и изчезна. Той изчака няколко минути, после слезе от дървото и тръгна по ясно очертаната й следа. Движеше се тихо и се оглеждаше зорко. Беше решил, че това е най-малко вероятната посока, в която биха поели „хиените“, а и разчиташе змията да не се върне по същия път, нито пък да спре твърде скоро. В края на краищата одевешната й плячка беше твърде лека храна за този колосален стомах и ловът трябваше да продължи.

След неколкостотин метра обаче той с радост се отклони от следата на змията и се отправи приблизително натам, накъдето бе вървял предишния ден. Вече беше светло и слънцето вероятно бе изгряло, но нямаше да се вижда, докато не минеше поне час и не се издигнеше над хоризонта. Чак тогава щеше да може да определи местоположението си и да свери курса си. Междувременно щеше да продължи в колкото е възможно по-права линия.

До пладне бе изминал значително по-голямо разстояние, отколкото предишния ден. Дължеше се главно на по-доброто му физическо състояние. Позволи си само час почивка и завърши последните две мили до средата на следобеда. Беше капнал, но мисълта да прекара още една безкрайна нощ с почти напълно изтощено оръжие го подтикна да се заеме с търсенето на сала — все пак оставаха още няколко часа дневна светлина.

На петдесетина метра имаше едно високо дърво и той внимателно го огледа, така че да може да го разпознае от всякакъв ъгъл. То щеше да бъде неговият център. Първият кръг щеше да бъде с този радиус, вторият с още петдесет метра по-голям и така нататък. Тази схема щеше да му даде отлична възможност да открие голям метален обект като сала, макар че някои от площите с по-гъста растителност щяха да изискват по-старателно претърсване. Първо, разбира се, трябваше да се покатери на дървото, за да установи какво може да се види от върха му.

След четири часа Джеймисън се влачеше от изтощение, почти завършил петия кръг. Вече се смрачаваше и той трябваше да се върне до дървото за още една мъчителна нощ със сън на пресекулки и кошмари наяве.

Но трябваше поне да завърши този кръг въпреки увеличаващата се опасност от бродещи зверове. Вече не криеше от себе си тъжния факт, че е бил глупав оптимист относно намирането на сала. От върха на дървото бе видял, че сушата се стеснява в полуостров само на няколко мили оттук, но за основното претърсване на тази площ щяха да са необходими седмици.