Алфред Вогт - Войната срещу рулите

Изминаха няколко мъчителни секунди, но нищо не се случи. Джеймисън премигна и най-сетне видя какво го беше спасило — не беше чудо, а просто мъглата сега се виеше по-гъста от всякога. Той внимателно си проби път в гъстия храсталак и се просна на земята. Един или два пъти през закриващата всичко мъгла зърна над главата си някакви фигури. Отсъствието на всякаква мисловна нишка от изуола бе обезпокоително. Можеше ли този мощен звяр да бъде убит така бързо и без шумна борба?

Изглеждаше необяснимо. Енергията, достатъчна за целта, не можеше да е безшумна. Имаше по-вероятна алтернатива. Рулите сигурно бяха въздействали на изуола психически. Нищо друго не можеше да обясни внезапното прекратяване на мисълта в едно така мощно съзнание.

Психическото въздействие се използваше главно върху животни и други нецивилизовани и примитивни форми на живот, непривикнали към такова внезапно взаимодействие на заслепяващи светлини. И все пак, въпреки своя мощен мозък, изуолът беше в твърде голяма степен животно, нецивилизован и може би изключително податлив на механична хипноза.

Но това означаваше, че рулите бяха приели изуола за животно. Като се вземеше предвид външният му вид и преднамереното поведение, това бе достатъчно естествено заключение. Защо тогава биха искали да го заловят жив? Може би знаеха, че не е родом от тази планета, и искаха да разберат откъде е? Въпреки че планетата беше в обсега на човешките военни бази, рулите може би я бяха посещавали и преди.

Джеймисън мрачно се усмихна. Ако рулите вземеха изуола на борда на кораба си под впечатлението, че е неразумно същество, можеше да ги очаква жестоко разочарование, когато той дойдеше на себе си. Звярът беше успял да ликвидира цял кораб с хора, които много добре знаеха истинските му възможности.

Проблясък на светкавица озари мрачното небе на север и след няколко секунди дойде очакваната гръмотевица.

Внезапно развълнуван, Джеймисън скочи на крака. Това не бе никаква буря! Гръмотевицата бе дело на хора — непогрешимият за ушите му рев на едно от страничните две хиляди и петстотин милиметрови оръдия на боен кораб.

Боен кораб! Голям кораб, вероятно от най-близката база на Криптар IV, тръгнал на патрулна обиколка и забелязал енергийните разряди.

Последва още едно мигновено проблясване и съответен гръм, но този път по-слаб. Рулският кръстосвач щеше да е късметлия, ако успееше да избяга!

Но въодушевлението на Джеймисън бързо изчезна. Този обрат на събитията не му помагаше — ако изобщо можеше да му се помогне. Настъпваше нощта с ужасите си. Вярно, нямаше да има никаква неприятност от страна на рулите, но това бе всичко. Битката между двата кораба щеше да ги отведе далеч в космоса и можеше да трае с дни. Дори да изпратеха патрулен катер и дори той да успееше да го забележи, не можеше по никакъв начин да му сигнализира освен с оръжието, ако до това време останеше някакъв заряд.

Вече бе почти съвсем тъмно. Очите и оръжието бяха единствената му защита. Очите му скоро щяха да станат безполезни, а малкото останала енергия в оръжието трябваше да бъде запазена вероятно за безкрайно дълго време.

Джеймисън се взираше неспокойно в сгъстяващия се мрак. Може би вече го дебнеше някое невидимо чудовище. Машинално тръгна напред, после спря. Паниката щеше само да привлече бедата. Той облиза пръста си, после го вдигна нагоре и почувства лек хлад отдясно. Всъщност май някъде там беше и антигравитационният сал, но не му беше времето да мисли сега за него.

Тръгна срещу вятъра и бързо разбра, че напредването през лабиринта на джунглата, достатъчно трудно през деня, е почти невъзможно през нощта. Не знаеше накъде върви и бе принуден да проверява посоката на вятъра на всеки няколко метра. Вече беше тъмно като в рог, а непрекъснатото му препъване в невидими препятствия правеше прехода му така шумен, че той се замисли дали си струва да продължава. Но алтернативата да остане неподвижен през дългите часове на мрака изглеждаше хиляди пъти по-лоша. Продължи слепешката, докато пръстите му не докоснаха дебела грапава кора.

Дърво!

Огромни зверове стъпваха тежко под клона, в който се беше вкопчил Джеймисън. Огнени очи се взираха в него. Седем пъти през първите няколко часа гигантски създания се катереха по дървото, мяукаха, ръмжаха и се опитваха да го докопат, и седем пъти от оръжието му проблесна тънък лъч унищожаваща енергия. Огромни, покрити с люспеста броня месоядни животни, от чието приближаване се тресеше земята, идваха, за да се нахранят с труповете им… и отминаваха.