Алфред Вогт - Войната срещу рулите

Той забърза напред, без да си прави труда да се движи тихо. В действителност малко го беше грижа дали това безнадеждно положение ще завърши с гибел сега, или след няколко дни.

Гъстата джунгла неочаквано изчезна и пред него се появи малка поляна. Не я беше видял от дървото, отдалечено само на двеста и петдесет метра. Разбира се, дори тук земята не бе напълно гола, а гъсто покрита с някакви сиви пълзящи растения.

Джеймисън тъкмо реши да мине през поляната, когато храсталакът от другата страна се размърда и оттам излезе голям космат звяр със злобни очи и хищна муцуна. Звярът изръмжа страховито, оголи страшните си зъби и се хвърли срещу него.

Джеймисън замръзна. Нямаше къде да бяга.

Звярът обаче изобщо не стигна до него. Предните му крака се заплетоха в сивите пълзящи растения и той падна тежко сред тях. Невероятно. Въпреки усилията, които разтресоха земята, животното, изглежда, не бе в състояние да се освободи. В сгъстяващия се мрак Джеймисън не можеше да види добре какво става, но изведнъж се сети. Растението беше живо — живо и кръвожадно! Жилавите му ластари се увиваха около краката и шията на звяра по-бързо, отколкото мощните му усилия можеха да ги разкъсат. А други, с връхчета като игли, се забиваха отново и отново в плътта през сплъстената козина. Изведнъж огромното тяло рязко се вдърви, крайниците му се изпънаха неестествено и звярът се строполи на земята.

Растенията запълзяха по неподвижното тяло и скоро го скриха почти напълно.

Джеймисън успя да откъсне очи от ужасното зрелище и стреснато се огледа, за да се увери, че никое от тези растения не расте близо до него. Вече се бе сетил, макар да го виждаше за пръв път, че това е месоядното растение рит, което заедно с гигантските змии правеше тази планета неподходяща за военна база. Наистина, този пълзящ убиец не се срещаше по цялата планета както змията, а само там, където почвата беше подходяща за неговия странен метаболизъм. Но пък в такива райони изобилстваше и Джеймисън потръпна при мисълта, че през последните няколко часа сигурно бе минавал опасно близо покрай много такива места.

Изведнъж с тревога забеляза колко тъмно е станало. Шумовете в първобитната джунгла застрашително се увеличаваха. Идваше време за събуждане на злото. Безброй чудовища се измъкваха от зловонните си бърлоги, за да започнат необуздано да се избиват.

Тъкмо понечи да тръгне към дървото, чийто връх едва се виждаше на фона на потъмняващото небе, когато усети как нещо познато прониква в съзнанието му и после се оформи една отчетлива мисъл.

„Не натам, Тревор Джеймисън. Салът, който търсиш, е на съседната поляна. Аз съм при него и те чакам. Изглежда, че още веднъж ще се нуждая от твоята помощ.“

Джеймисън стоеше неподвижно и потрепваше от вълнение и несигурност. Последния път бе видял изуола в ръцете на рулите. Можеше ли това да е техен трик и дали в края на краищата, изуолът не действаше заедно с тях? Но защо биха си правили труда да го примамват чрез…

„Рулите, които ме заловиха, са мъртви, всичките — намеси се нетърпеливо изуолът. — Спасителната ракета, с която кацнаха, е също тук, неповредена. Не мога да я управлявам, следователно се нуждая от помощта ти. В момента между теб и сала няма никакви зверове, така че побързай!“

Джеймисън тръгна по края на поляната, обзет от внезапен нов прилив на енергия. Повърхностната информация, предадена му неохотно от изуола, започваше да добива някакъв смисъл. Рулският военен кораб трябва да е бил принуден да напусне така бързо, че не е имал време да прибере разузнавателната група. А тя, мислейки, че е заловила неразумно същество, бе дала на изуола шанса, от който се е нуждаел, за да ги ликвидира. Така че сега…

„Не съм ги избил аз — дойде лаконичната мисъл на изуола. — Не беше необходимо. След малко ще видиш какво го направи.“

Джеймисън си проби път през някакви островърхи папрати и излезе на по-обширна поляна. От едната страна лежеше трийсетметрова рулска спасителна ракета от тъмен метал, а в другия край — така усилено търсеният сал. Между тях, сред сиви петна от растението рит, бяха натъркаляни безжизнените тела на дузина рули — странна гледка дори в този странен свят. Сивите пълзачи растяха в изобилие близо до отворената врата на спасителната ракета и някои дори се протягаха през прага в тъмната вътрешност, сякаш търсеха още жертви.

Джеймисън примигна и се досети какво се е случило.

„Твоите логически процеси са възхитителни — намеси се язвително изуолът, — макар и малко бавни. Да, аз се намирам в командната зала на кораба със затворена стоманена врата между себе си и пълзящите растения. Предлагам да използваш своето оръжие, за да си проправиш незабавно път през тях и да влезеш в кораба. Няколко звяра се намират съвсем наблизо, а ти очевидно не можеш да разчиташ отново на защита от растението-убиец.“