Алфред Вогт - Войната срещу рулите

А бе изминала по-малко от половината нощ. При това темпо зарядът в бластера нямаше да изтрае до сутринта, да не говорим за следващите нощи. Колко ли дни щяха да са му необходими, за да достигне сала, при условие че изобщо успееше да го открие? Колко нощи — колко минути — можеше да оцелее, след като оръжието му станеше безполезно?

Потискаше го и фактът, че изуолът на практика се бе съгласил да действа заедно с него срещу рулите — победата бе така близо, а после внезапно изчезна. Внезапно той се стресна. Нещо, някакво ужасно нещо, лигавеше основата на дървото. Големи закривени нокти задраскаха по кората и после две очи, обезпокоително раздалечени, внезапно се раздалечиха още повече и той с ужас осъзна, че се приближават към него с учудваща бързина.

Стисна оръжието, поколеба се за момент и после започна бързо да се катери нагоре към по-тънките клони. Имаше ужасното чувство, че някой клон ще се счупи и той ще се плъзне към лигавещото се създание, и още по-ужасното убеждение, че огромните челюсти са по петите му.

Дали решението му точно сега да пести енергията в оръжието беше правилно? Звярът се закатери по тънките клони и Джеймисън посегна към бластера, но изведнъж отдолу се чу второ ужасяващо ръмжене и някакво още по-голямо същество започна да се катери по дървото. Борбата, която след секунди започна между двете животни, бе ужасна. Единият звяр май бе огромна котка, а другият приличаше на чудовищна грухтяща патица. После от тъмнината се чу триумфиращ рев и миг по-късно огромно дългошиесто чудовище, чиито двуметрови челюсти спокойно можеха да достигнат Джеймисън, се намеси в касапницата и атакува, без да подбира, счепкалите се убийци. Излапа ги за невероятно кратко време, след което се отдалечи, поне малко заситено.

Непрекъснатият рев и ръмженето отблизо и далеч изчезнаха с приближаването на утрото, когато празните стомаси бяха натъпкани и притежателите им с огромно задоволство се оттеглиха към вонящите си леговища.

На разсъмване Джеймисън бе все още жив, но съвсем капнал. Главата му клюмаше, а в съзнанието му беше останала само волята за живот, но без никаква вяра, че ще оцелее през деня. Ако изуолът не го беше изненадал в командната зала на кораба, би могъл да вземе противосънни хапчета, капсули за оръжието, компас-хронометър и — той се усмихна криво — дори спасителна ракета, която щеше да му даде възможност да отлети на безопасно място. Но поне бе грабнал едномесечен запас хранителни капсули и тъкмо сега му бе времето да вземе една.

Почувства се по-добре. Дори можеше да мисли. Доколкото можеше да прецени въз основа на скоростта на изуола и времето, през което го бе яздил, салът трябваше да е на не повече от десетина мили на север. Ако се изключеха хилядите инциденти и опасности, това означаваше поне цял ден пътуване или дори повече в зависимост от броя на намиращите се по пътя му протоци и блата. После, разбира се, трябваше да претършува джунглата на разширяващи се кръгове, докато не открие сала и не зареди оръжието си. Самият сал нямаше да му бъде от никаква полза. Дори със своята неизразходвана енергия той беше само свръхпарашут, неспособен да поддържа по време на полет много повече от собственото си тегло.

С други думи, ако му провървеше, щеше да има единствено предимството на напълно зареденото ръчно оръжие, с което да започне стомилен преход до разбития кораб. Сто мили джунгла, море, блата и… Димън Стрейтс. Сто мили жега, влага и хищници…

Но нямаше никакъв смисъл да се тревожи за възможните препятствия. Стъпка по стъпка — това бе единственият начин, по който можеше да продължи и да запази здравия си разум.

Капнал от умора, от безсъние и напрежение, той тръгна. Първият час от трудното напредване почти го разочарова. Беше сигурен, че е изминал по-малко от миля, и то в никакъв случай по права линия. Бе загубил напразно поне половината от времето в заобикаляне на тресавища и огромни къпинаци, така гъсто преплетени, че се съмняваше дали дори изуолът би могъл да премине през тях.

Едва се изкатерваше по най-високите дървета, за да провери накъде върви и докъде е стигнал — това бе жизненоважно, ако искаше да стигне на мястото, откъдето да започне търсенето на сала.

По пладне прецени, че е изминал повече от три мили в правилната посока. Бялото петно на слънцето беше вече почти в зенита и това значеше, че през следващия час нямаше да може да се ориентира. Тъкмо това и високото дърво наблизо, плюс умората му надделяха в полза на малка почивка. На върха на дървото имаше удобен клон и ако се завържеше с провисналите лиани…