Алфред Вогт - Войната срещу рулите

Претърколи се и вдигна бластера. Пръстът му беше на спусъка. На метър от смъртоносното дуло изуолът се изправи с противно ръмжене, скочи настрана и изчезна в сплетения листак.

Замаян и треперещ, Джеймисън седна. Поражение ли беше това? Или начало на победа?

Около него се издигаха странните дебелостволи дървета на чуждоземната джунгла. Странни, защото изобщо не бяха истински дървета, а шарени жълто-кафяви гъби, прорасли на десет метра над обгръщащата ги маса бодливи пълзящи растения, зелени лишеи и червеникава трева. Изуолът вилнееше с неудържима сила някъде из гъстия пущинак, но за човек, който се движи пеша — особено такъв, който не смее да изразходва намаляващата енергия на оръжието си — гъсталакът бе почти безнадеждна пречка за всякакво напредване. Тясната крайбрежна ивица, по която бяха пътували, не беше далеч, но се отклоняваше рязко назад в неправилна посока, а изуолът се бе отправил отново към вътрешността на сушата.

За сегашното положение можеше да се каже само едно: поне не бе попаднал безпомощен в лапите на рулите.

Рулите!

Джеймисън с пъхтене се изправи. Сплетената трева поддаваше предателски и той побърза да се премести на твърда почва. Спря и заговори бързо, ниско и монотонно, знаейки, че ако не звуците, мислите му ще достигнат енергичния разум, който се спотайваше някъде в тази луда плетеница от светлини и сенки.

— Трябва да действаме бързо. Изпразванията от моето оръжие сигурно са били регистрирани от уредите на рулите и те ще пристигнат тук за броени минути. Това е твоят последен шанс да промениш плановете си относно рулите. Мога само да повторя, че твоето намерение за приемане на рулите като съюзници е чиста лудост. Чуй простата истина: нашите шпионски кораби, които имаха късмета да се върнат от тяхната част на галактиката, съобщиха, че всяка планета от неколкостотинте, които са посетили, е била населена с… рули. Не са били открити никакви други същества, достатъчно интелигентни, за да окажат организирана съпротива. Трябва да е имало някакви. Какво ли им се е случило? — Джеймисън направи принудителна пауза, за да позволи на въпроса да достигне до съзнанието на изуола, и после бързо продължи: — Знаеш ли какво прави човекът, когато срещне сляпа фанатична враждебност на някоя планета? Това се е случвало многократно. Ние поставяме планетата под карантина и в същото време правим кордон от кораби около нея, за да я защитаваме от възможно нападение на рули. После изразходваме много време, което рулите биха счели за загубено напразно, в опити да установим мирни отношения с обитателите на планетата. Екипи от обучени наблюдатели изучават тяхната култура и си вадят заключение, доколкото е възможно, за тяхната психология, стараят се да стигнат до корена на проблема. Ако всички опити пропаднат, определяме най-безкръвния начин да поемем контрола над тяхното правителство или правителства и после се заемаме с внимателно ревизиране на културата им, за да отстраним от нея онези елементи, обикновено параноидни, които пречат на сътрудничеството с други раси. След едно поколение автономията се възстановява и на тях им се дава възможност за свободен избор да се присъединят, ако желаят, към федерацията, включваща вече почти пет хиляди планети. Този гигантски, скъп риск от наша страна винаги досега е давал положителни резултати. Цитирам тези примери само за да ти покажа огромната бездна между начините на действие на хората и рулите. Няма да стане нужда да завладяваме Планетата на Карсън. Вие, изуолите, сте достатъчно интелигентни, за да разберете кой е вашият истински враг. Самият ти, тук и сега, можеш да бъдеш първият.

Нямаше нищо повече за казване. Той чака известно време, но никаква, дори и най-слаба мисъл не достигна до него от странната смълчана пустош. Рамената му унило се отпуснаха. Беше късен следобед. Положението му, вече почти отчайващо, скоро щеше да стане още по-тежко. Дори да се спасеше от рулите, хищниците с големи зъби и месоядните влечуги, които бродеха през дългите нощи на тази примитивна планета, щяха най-много до два часа да излязат от своите скривалища. Може би, ако успееше да намери истинско дърво със здрави високи клони и да пригоди някаква предупредителна система от пълзящи растения…

Започна да си пробива път напред, като избягваше гъстите групи храсти, които биха могли да скрият всичко голямо, колкото изуол. Беше трудно да се върви и след неколкостотин метра ръцете и краката вече го боляха от усилието. В този момент, съвсем неочаквано, до него достигна първото указание, че изуолът все още е някъде наблизо. Мисълта бе ясна и настоятелна: