Алфред Вогт - Войната срещу рулите

Джеймисън бързо се отправи към сала, като заобикаляше сивите растения. За щастие салът беше извън досега им. Той се изкатери върху него и отвори капака на простия механизъм за управление. После изсипа в шепата си малката капсула на бластера. Беше напълно безпомощен, докато не заредеше капсулата и не я сложеше на мястото й.

Нагласи капсулата в гнездото за зареждане и затвори капака. Това беше всичко. За десет минути една атомна реакция, започната от сравнително малкото останали неутрони в капсулата, щеше да извърши зареждането напълно. Той обаче не възнамеряваше да чака толкова дълго. Приблизително за три минути щеше да има необходимия заряд.

Клекна в почти пълния мрак, готов, ако се наложи, веднага да измъкне капсулата и да зареди оръжието. Не беше сигурен, че ще успее, но не можеше да направи нищо друго. Опасното положение му беше съвсем ясно. И самият факт, че от изуола не идваше никакво опровержение, потвърждаваше наличието на опасност.

Докато чакаше, взирайки се в черните сенки около поляната, той заговори тихо, като наблягаше на всяка дума.

— И така, рулите не са знаели за растението рит. Това не е изненадващо. То е един от малкото такива видове в познатата галактика. Но за да ги хване всичките, трябва да са се натъкнали на него през нощта. Така ли беше, или си бил все още в транс, подобно на глупаво животно, за каквото са те взели?

„Отхвърлих хипнозата още преди да ме пренесат в кораба с антигравитационната плоча, за която ме бяха завързали с вериги — бе бързият и надменен отговор на изуола. — Бяха много, и то въоръжени, и помислих, че ще е по-добре да не им показвам колко лесно бих могъл да се освободя, така че се престорих, че съм в безсъзнание, а те ме заключиха в складовото помещение. Там скъсах веригите. Чаках да разбера дали пак ще напускат кораба, но изведнъж се чу нещо като гръм и всички излязоха навън. Не можех да разбера нищо от странните им мисли, но бяха развълнувани. Изведнъж се развълнуваха още по-силно и после, след около минута, мислите им спряха съвсем внезапно. Досетих се какво се е случило, но за да се уверя, излязох от склада и погледнах през главния люк. Вече бе станало много тъмно, но тъмнината не ми пречи да виждам. Всички бяха мъртви.“

На Джеймисън му се искаше да вижда също така добре на тъмно. Стори му се, че нещо се движи в края на поляната, но не беше сигурен. Трите минути сигурно вече бяха почти изтекли. Не биваше да чака повече. Внимателно, макар ръцете му да трепереха, той взе малките щипци от скобата до кутията за захранване, отвори капака и извади капсулата. После я постави в оръжието, завинти капачето и облекчено въздъхна.

Огледа поляната още веднъж, но не забеляза нищо определено. Вероятно му се беше привидяло. Все пак слезе от сала много предпазливо и бавно тръгна към кораба.

Отново заговори тихо:

— Ти ми каза всичко, което бе нужно да зная. Мисля, че мога сам да разкажа останалата част от тази история. След като си разбрал, че всички рули са мъртви, ти си решил да прекараш нощта в кораба. Не би могъл да се довериш на превъзходното си зрение да те защитава срещу растението рит. То е единственото нещо на тази планета, от което истински се страхуваш. Първата ти среща с него трябва да е била интересна. В добавка към твоите поразяващи скорост и сила предполагам, че ти е бил нужен и доста късмет, за да се спасиш. И си открил, че колкото повече се приближаваш към полуострова, толкова по-нагъсто расте то. Съвсем си се паникьосал и си решил, че се нуждаеш от мен и от моето оръжие. Така че си се върнал.

Първото парче земя със сиви пълзачи се открояваше като малко по-светло петно на фона на тъмния терен. Джеймисън насочи оръжието надолу, постави ръка пред очите си и натисна бутона. Изгарящият енергиен лъч удари с пращене земята и макар че той не виждаше яркостта на пламъка, нямаше съмнение, че оръжието е подходящо заредено. Залюля го наляво-надясно, докато измина няколко крачки. После спря, освободи бутона и отвори очи. В червеникавото сияние на пламъците видя, че стои върху широка черна ивица, а следващото сиво парче земя е на пет-шест метра пред него.

— Ти си в командната зала от два дни, нали? — продължи Джеймисън. — Сигурно ти е било доста трудно да се пъхнеш през вратата. Но се е наложило да го направиш, защото главният люк се задвижва от механизъм, който не разбираш, и не си могъл да го помръднеш въпреки огромната си сила. На следващата сутрин, когато си отворил вратата на командната зала, си открил растението от другата й страна. Обзалагам се, че си я затворил бързо и си поставил всичките резета. Това, разбира се, е задържало растението отвън. Силата му не е достатъчна, за да проникне през метална врата. То може да те стисне здраво и да те бодне едновременно на сто места, но не може да разбие стоманена врата, както можеш ти. Така че си останал вътре.