Алфред Вогт - Войната срещу рулите

Джеймисън седна. Официалната вечеря след заседанието премина в почти пълно мълчание.

След нея подпредседателят на съвета се приближи към Джеймисън, съпровождан от млада жена на около тридесет години, със сини очи, приятно лице и стройна фигура. В изражението й се четеше някаква неженска твърдост, от която красотата й губеше.

— Госпожа Уитман иска да се запознае с вас, доктор Джеймисън — каза мъжът с пресилена вежливост и след като набързо ги запозна, се отдалечи, сякаш краткият контакт бе всичко, което можеше да изтърпи.

Джеймисън замислено изучаваше жената. Спомни си, че я бе забелязал в сериозен разговор с единия, а после и с другия от двамата й съседи на масата. Единият бе представилият я мъж.

— Вие сте доктор на науките, нали? — каза тя.

— Да, по физика — кимна той. — Докторатът ми е върху небесната механика и изследването на междузвездното пространство — доста специализиран предмет.

— Сигурна съм в това — съгласи се тя. — Аз съм вдовица с едно дете. Съпругът ми беше инженер-химик. Винаги съм се възхищавала от неговите знания. — После, сякаш й хрумна неочаквано, добави: — Бе убит от изуол.

Джеймисън се досети, че мъжът трябва да е бил специалист от най-висока класа, за да може съпругата му да се движи в кръговете на Съвета, но каза само:

— Моите съболезнования.

За миг тя се вцепени, после омекна.

— Причината, поради която помолих да ви бъда представена, е, че повечето от основните решения относно Планетата на Карсън са били взети преди две поколения. Ако можете да останете няколко дни, аз лично ще ви покажа нещо, което би могло да бъде алтернативно решение на ужасния ни проблем. Знаете, че имаме обитаема луна, нали?

Джеймисън бе забелязал луната при пристигането си с кораба.

— Намеквате, че базата трябва да бъде на нея, така ли? — попита бавно той.

— Бихте могли да я разгледате — отвърна тя. — От петдесет години не го е правил никой.

Трябваше да признае, че е права. В огромното галактическо общество вниманието, разпростирано върху индивиди и дори върху големи организации, непрекъснато намаляваше. Основни данни често бяха отминавани и забравяни. Винаги имаше твърде много текущи проблеми, които чакаха някой орган на властта да им обърне внимание, всеки проблем изискваше продължително оглеждане и щом то биваше извършено и решението взето, взелият го не бе склонен да преразглежда данните.

Джеймисън се съмняваше, че Уитман на практика бе намерила изход. Но огромният антагонизъм на останалите го потискаше, така че тя му стана симпатична дори само защото разговаряше с него, вместо да го мрази.

— Моля ви, елате — настоя тя.

Джеймисън мислено пресметна времето, с което разполагаше. Щяха да минат още няколко седмици, преди „бавният“ товарен кораб с майката изуол и нейното малко да изминат хилядите светлинни години път до Земята. Той лесно можеше да отдели няколко дни и въпреки това да достигне Земята преди товарния кораб.

— Добре — съгласи се той. — Ще дойда. — После добави: — Правилно ли разбрах, че вие ще бъдете моят гид?

Тя се засмя. Зъбите й бяха ослепително бели.

— Нали не си въобразявате, че някой друг ще поиска да разговаря с вас?

Джеймисън си помисли, че май разбира гледната й точка.

Очите го боляха и той мигаше непрекъснато. Летеше, стремейки се да държи в полезрението си проблясващия скафандър на своя гид. Вече съжаляваше, че бе дошъл до тази странна луна. По пътя дотук бе изучавал Междузвездната енциклопедия, а фактите там бяха очевидни. Между деня и нощта съществуваше огромна температурна разлика. Такива планетни тела просто не можеха да бъдат използвани от милионите хора, необходими за обслужването на една главна военна база.

Жената бе почти неразличима на фона на ослепително яркото слънце, което се издигаше все по-високо над фантастичния хоризонт, като че ли нарочно се държеше в светлината му.

Върху мрачната неприветлива земя на повече от миля под тях растеше рядка гора. Шарени скали, едрозърнест пясък и тук-там оскъдна трева, кафява и отблъскваща като рядката гора, изчезваха в далечината зад двамата души, които се стрелкаха в небето със скоростта на падащи звезди.

На няколко пъти Джеймисън забеляза стада високи пъстри тревопасни и веднъж далеч наляво долови проблясването на покрит с люспеста броня кръвопиец гриб.

Беше му трудно да види спидометъра, вграден в прозрачния шлем на летящата космическа броня, защото отдолу, към отопляваните с електричество дрехи, имаше втори шлем и слънчевата светлина се раздвояваше, преминавайки през двете бариери. Но сега, изпълнен с подозрения, той напрегна очи и въпреки че те се насълзиха, успя да види показанията. Устните му се свиха в тънка твърда линия и той натисна копчето на апарата за свръзка. Гласът му беше невъзмутим и твърд като мислите му: