Алфред Вогт - Войната срещу рулите

Той се огледа и тренираните му за подробности очи забелязаха, че нещо липсва.

— Къде е вашият скафандър? — намръщи се той.

Жената посочи с брадичка към небето и каза студено:

— Ако очите ви са добри, ще видите едно тъмно петно, вече почти изчезващо, вдясно от слънцето. Привързах вашия скафандър към моя, а после задвижих и двата с моя двигател. Ще паднат на слънцето след около триста часа.

— Ще ме извините, ако не ви повярвам напълно, че сте решили да останете и да умрете заедно с мен — каза той. — Зная, че някои хора умират заради идеите си. Но не мога напълно да проумея логиката, според която трябва да умрете. Без съмнение вие сте се погрижили да бъдете спасена.

Лицето на жената потъмня от гняв.

— Няма да има никакво спасяване — отвърна тя. — Възнамерявам да ви докажа, че в това отношение никой индивид в нашето общество не мисли за себе си. Аз ще умра тук с вас, защото естествено никога няма да стигнем до Петте града пеша, а колкото до мините за платина, те са още по-далече.

— Чисто перчене! — възкликна Джеймисън. — На първо място, вашето оставане с мен не доказва нищо друго, освен че сте глупачка. На второ място, не съм способен да се възхищавам от подобно поведение. Обаче се радвам, че сте тук с мен, и ви благодаря за мехлема.

Джеймисън внимателно се изправи и се разтъпка. Почувства леко замайване и се постара да се пребори с него.

— Хм — заяви той външно спокойно. — Болката е съвсем слаба. Този мехлем трябва да излекува изгарянията до мръкване.

— Приемате положението твърде спокойно — каза язвително Барбара Уитман.

— Винаги се радвам да установя, че съм жив, и мисля, че ще ви убедя, че начинът на действие спрямо Планетата на Карсън, който възнамерявам да препоръчам, е добро решение.

— Вие, изглежда, не осъзнавате нашето опасно положение — каза тя с дрезгав смях. — Намираме се поне на дванадесет дни път от цивилизацията. Нощес температурата ще падне най-малко до сто градуса под нулата. Стига и до минус сто седемдесет и пет в зависимост от изместването на спътниковото ядро, което, както знаете, е много горещо и е подвижно. Това е причината на тази луна все пак да обитават някакви форми на живот. Слънцето и Планетата на Карсън привличат ядрото, като слънцето доминира, така че е твърде топло през деня и ужасно студено през нощта, когато планетата е от другата страна. Обяснявам ви просто, за да имате представа за какво изобщо става дума.

— Продължавайте — каза само Джеймисън.

— Е, ако студът не ни убие, непременно ще се натъкваме поне на един кръвопиец гриб на два-три дни. Те подушват човешка кръв от учудващо голямо разстояние, а самата кръв, по чисто химическа причина, ги кара да полудяват от глад. Сгащят ли ни, всичко е свършено. Събарят дори най-големите дървета и проникват в пещерите през масивна скала. Единствената защита е атомен бластер, а нашите отлетяха със скафандрите. Имаме само моя ловджийски нож. Освен всичко това единствената ни храна е гигантското тревопасно, което побягва като елен при първото зърване на човек и ако бъде притиснато до стената, може да убие дузина невъоръжени мъже. Ще се изненадате колко ще огладнеете съвсем скоро. Нещо във въздуха — а ние с вас, разбира се, дишаме филтриран въздух, който ускорява нормалното смилане на храната. След два часа ще умираме от глад.

— Май сте напълно удовлетворена от положението — отбеляза сухо Джеймисън.

Тя почервеня.

— Аз съм тук, за да се погрижа да не се върнете жив в колонията. Това е.

Джеймисън не я слушаше. Лицето му се смръщи.

— Съжалявам, че останахте с мен. Съжалявам, че една жена е в такова опасно положение. Вашите приятели са подлеци, щом са допуснали това. Но аз ще се върна благополучно.

— Невъзможно! — Тя се засмя презрително. — Опитайте се да ядете пръст или да убиете гриб с голи ръце.

— Не с ръцете си — отвърна сурово Джеймисън, — а с моя ум и опит. Ние ще се върнем в Петте града въпреки изброените препятствия и въпреки вас!

В последвалото мълчание Джеймисън огледа околността и за пръв път се усъмни. Дивото и пусто плато се простираше навсякъде. Не, не навсякъде! Едва видима в далечината, в посоката, в която трябваше да вървят, се мержелееше стръмна черна скала. Сякаш плаваше в полумрака на небето. Беше като замръзнала в болезнен гърч. В нея нямаше красота, нито величие, а само безкрайни мили черна измъчена безжизненост и тишина.

Той усети тишината с трепване, което прониза тялото му като електрически ток. Тишината внезапно оживя и безмилостно затисна плоската повърхност, върху която стояха. Злостна тишина, безкрайна, без ехо, дори без стенание на вятър над милиардите пещери и урви, които прорязваха голата тъмна и коварна земя около тях. Тишина, която сякаш бе самият дух на този суров и смъртоносен малък свят под студеното ярко слънце.