Алфред Вогт - Войната срещу рулите

— Ето ви я солта! — прекъсна го накрая Барбара.

Солената скала представляваше тесен перваз, простиращ се по поразително права линия и внезапно свършващ в края на един каньон, сякаш отдръпнал се в неприкрит ужас, че се намира на ръба на пропастта.

Джеймисън откърти две парчета от пласта, пусна ги в обемистите джобове на горната си дреха и тръгна обратно към тъмната стена на скалата. До нея имаше приблизително три мили. Стъпваха бавно и тежко, в пълно мълчание. Болеше го всеки мускул, всеки нерв изпращаше тревожен импулс до мозъка му. Закатериха се. Той се вкопчваше с отчаяно упорито усилие във всяка малка издатина, чувствайки, че едно подхлъзване означава смърт. Веднъж погледна надолу и му се зави свят от бездната под тях.

Виждаше Уитман на метър-два от себе си. Измъчените й черти му напомняха за глада, който с всеки миг ги изтощаваше.

— Дръжте се! — прошепна задъхано Джеймисън. — Остават само още няколко метра.

Накрая ги преодоляха и се строполиха на ръба на ужасната скала. Бяха твърде уморени, за да изкачат лекия наклон до билото и да хвърлят поглед на местността отвъд, и твърде изтощени, за да правят друго освен да лежат и да всмукват животворния въздух.

— Няма смисъл — прошепна накрая Барбара. — Ако ни е останал поне малко здрав разум, би трябвало да скочим от тази скала и да приключим с всичко.

— Е, винаги можем да скочим — отвърна язвително Джеймисън. — Хайде сега да вървим.

Той стана, направи няколко крачки нагоре и изведнъж се хвърли на земята, сграбчи жената за крака и грубо я дръпна до себе си.

— Лежи и не мърдай. На половин миля оттук има стадо тревопасни. А за нас те означават живот!

След няколко секунди изпълзяха до ръба и предпазливо надзърнаха към тревистата равнина под тях. Наляво, на стотина метра, като клин в пасището бе забит заостреният край на някаква гора, а зад него пасяха няколко десетки животни.

— Идват насам! — каза Джеймисън. — И ще минат близо до дърветата.

— И какво ще направите? — иронично попита Уитман. — Ще изтичате и ще им сложите сол под опашките? Казвам ви, доктор Джеймисън, тези животни…

— Нашият първи ход — прекъсна я Джеймисън — е да влезем сред дърветата. После ще ми дадете ножа си.

— Добре — съгласи се тя уморено. — Щом не искате да чуете, ще трябва да се научите от собствен опит. Казвам ви, че не можете да се приближите на по-малко от четвърт миля до тези създания.

— Нямам такова намерение — отвърна Джеймисън. — Виждате ли, Барбара, ако имахте повече доверие в живота, щяхте да установите, че проблемът с убиването на животни с хитрост е бил решаван и преди. Поразително е по колко подобен начин е бил решаван на различни светове и при силно различаващи се условия. Почти може да се подозира обща еволюция, но в действителност това са само паралелни ситуации, даващи паралелни решения. Само ме наблюдавайте.

— Точно това мисля да направя — каза тя. — Предпочитам да умра по всякакъв друг начин, но не и от глад. Едно хубаво парче печено ще е истинско блаженство. Не забравяйте все пак, че кръвопийците гриби следват стадата, промъкват се възможно най-близо до тях през нощта и на сутринта, докато са още неподвижни, ги убиват. Точно сега, с приближаването на мрака, някъде долу сигурно се крие някой гриб и се промъква все по-близо. Съвсем скоро той ще ни подуши и тогава…

— Ще се заемем с гриба, когато тръгне да ни напада — каза спокойно Джеймисън. — Съжалявам, че никога не съм посещавал луната ви на младини. Тези проблеми щяха да бъдат отдавна решени. Междувременно, нашата цел е гората.

Външното спокойствие на Джеймисън беше само маска, предназначена да скрие вътрешното му вълнение. Тялото му тръпнеше от глад и нетърпение. Достигнаха благополучно гората, той взе ножа на Уитман и започна да копае в основата на едно голямо кафяво дърво.

— Нали този е коренът? — попита той. — Който е жилав и пружиниращ почти като фина темперована стомана и няма да се счупи дори ако се огъне на обръч?

— Да — съгласи се колебливо тя. — Лък ли мислите да правите? Бихте могли да сплетете тетива от тревата. Тя е доста здрава и от нея може да се направи добро въже.

— Не — каза Джеймисън. — Не правя лък. Не мога да стрелям с лък. Освен това много добре си спомням какво казахте — че не е възможно да се приближим на по-малко от четвърт миля до тези животни.

Той издърпа рязко един дебел колкото пръст корен, отряза от него половинметрово парче и започна да го заостря първо от едната, а сетне и от другата страна. Работата вървеше по-трудно, отколкото очакваше — коренът бе твърд като метал.