Алфред Вогт - Войната срещу рулите

— Госпожо Уитман!

— Кажете, доктор Джеймисън? — прозвуча в слушалките му гласът й и на Джеймисън му се стори, че ударението на „доктор“ е подигравателно и дори враждебно. — Какво има?

— Казахте ми, че това пътуване ще бъде петстотин двадесет и една мили или…

— Или около толкова! — Отговорът беше бърз, а враждебността — очевидна и преднамерена.

Очите на Джеймисън се присвиха до сиви стоманени цепки.

— Вие казахте петстотин двадесет и една мили. Цифрата е достатъчно точна, а няма начин да не знаете точното разстояние от Петте града до мините. Пропътувахме вече шестстотин двадесет и девет мили — все повече с всяка измината минута — откакто напуснахме Петте града преди повече от два часа и…

— Точно така! — прекъсна го с насмешка младата жена. — Прав сте, доктор Тревор Джеймисън.

Той мълчеше, размишлявайки за потенциалната опасност на положението. Първият му импулс бе да й отговори също така арогантно, но мозъкът му, внезапно станал кристалночист, потисна това желание и се впусна в енергични размишления.

Тук имаше намерение за убийство. Съзнанието му работеше хладнокръвно с усещането за нещо вече случвало се, за смъртна заплаха, с каквато се беше сблъсквал често по време на броденето си по най-отдалечените планети. Ледено успокояващ бе споменът, че досега винаги бе побеждавал. При убийството, както и при всичко друго, опитът имаше значение. Джеймисън започна да се противопоставя на бясно нарастващата скорост. Това щеше да отнеме време, но може би все още разполагаше с такова, макар отношението на жената да подсказваше, че опасността е близо. Не можеше да направи нищо, докато не намалеше значително скоростта си.

Успокои ускорения си пулс и кротко попита:

— Кажете ми, целият ли Съвет стои зад това убийство, или идеята е ваша собствена?

— Вече нищо не ми пречи да ви кажа — отвърна жената дръзко. — Решихме да не допуснем никаква ваша препоръка до Галактическия конвент относно изуолите. Разбира се, знаехме, че тази луна никога няма да бъде приета за база заместител.

Джеймисън се засмя невесело и възможно по-дълго, за да скрие спускането си към повърхността. Бързото гмурване измъчваше тялото му и раздираше белите му дробове, но той търпеше. Вече беше сам в небето. Проблясващият скафандър на Уитман бе изчезнал в замъглената далечина. Очевидно тя не бе обърнала глава, нито бе забелязала отклонението във визьора си.

— И как възнамерявате да ме убиете? — попита Джеймисън, за да отвлече вниманието й поне още за малко.

— След около десет секунди двигателят ви… — започна напрегнато тя и внезапно прекъсна. — О, вие не сте вече зад мен! Значи се опитвате да се приземите. Е, това изобщо няма да ви помогне. Веднага ще се върна…

Джеймисън беше само на петнайсетина метра от голата скала, когато в иначе тихия механизъм на двигателя му се чу внезапно стържене. Смъртоносната бързина на случилото се после му остави време само за инстинктивни действия. Почувства болка в краката, остра разкъсваща болка, и замайващо чувство за изгаряне, което замъгли разсъдъка му. Удари се в повърхността и машинално изхвърли захранването, което бе така ужасно дадено на късо, че го изгаряше жив. Мрак обви мозъка му.

Замъгленият скален свят се люлееше и вихреше около него — той се събуждаше! С усилие се съсредоточи и след момент на умствена пустота установи, че вече не е в скафандъра. А щом отвори очи откри, че е само с един шлем — този, който бе прикачен към отопляваните с електричество дрехи. Усети, че нещо — ръб на скала? — го убива в гърба. Замаян, но с ясен поглед, вдигна очи към младата жена, коленичила до него. Тя го изгледа враждебно и отсече:

— Имате късмет, че сте жив. Очевидно сте изключили двигателя точно навреме. Беше даден на късо с оловни зрънца и малко е изгорил краката ви. Намазах ги с мехлем, така че няма да чувствате никаква болка и ще можете да вървите.

Тя спря и се изправи. Джеймисън тръсна глава, за да разгони черните петна пред очите си, и я погледна въпросително, без да продума нищо. Жената, изглежда, разбра за какво мислеше той.

— Не смятах, че ще бъда така милозлива при такъв голям залог — призна тя почти гневно, — но съм. Върнах се, за да ви убия, но не мога да убия дори куче, без да му дам някакъв шанс. Е, вие получихте своя шанс за оцеляване, ако изобщо има такъв.

Джеймисън седна. Очите му се съсредоточиха върху лицето й. Бе срещал сурови жени и преди, но никога чак такава, съвсем искрена и честна относно намеренията си.