Алфред Вогт: Войната срещу рулите

Полумрак. Джеймисън се чувстваше на дъното на кладенец. И нещо се издуваше и го повдигаше все по-високо и по-близо до гърлото на кладенеца.

Свести се. Лежеше в помещение с някакви дупки по пода. Очевидно водеха към други помещения. Врати. Странно оформени, чуждопланетни, нечовешки. Внезапно Джеймисън осъзна къде се намира. Във вътрешността на рулски военен кораб.

Не можеше да разбере дали корабът е в движение, но предположи, че е така. Рулите нямаше защо да остават край Лиртис III.

Успя да обърне глава и видя, че не е вързан с нищо, но въпреки това не бе в състояние да се движи. И все пак мигновено откри местоположението на източника на гравитоничните лъчи, които се преплитаха през него.

Чакаше го смърт. Мъчителна смърт след експериментиране с него.

Имаше обаче една проста процедура. Беше чел, че ако човек е в състояние да размишлява върху всеки възможен тип мъчение и когато то бъде приведено в действие да се ядоса, вместо да се уплаши, ще може да издържи до смъртта с минимум болка.

Той бързо започна да съставя списък на видовете предполагаеми мъчения, когато в ухото му се раздаде някакъв тъжен глас:

„Нека си вървим у дома, а?“

Сърцето му подскочи. Да, плоянът вероятно беше неуязвим за енергийни удари като този, който рулският военен кораб бе нанесъл на лодката му. Измина обаче цяла минута, преди Джеймисън да успее да произнесе:

— Искам да направиш нещо за мен.

„Казвай!“

— Влез в тази кутия ето там и пусни енергията да премине през теб.

„Ммм! С удоволствие.“

След миг електрическият източник на гравитонични лъчи бе очевидно пренасочен, защото Джеймисън бе в състояние да седне.

— Излез! — викна той и повтори, понеже на плояна явно не му беше до него: — Излез!

После попита:

— Разгледа ли кораба?

„Да“ — отвърна плоянът.

— Има ли част, през която да минава цялата електрическа енергия?

„Да.“

Джеймисън въздъхна дълбоко.

— Влез в нея и позволи на енергията да премине през теб. Сетне се върни при мен.

„О, ти си толкова добър!“ — възкликна плоянът.

Джеймисън знаеше какво ще последва и бързо стъпи на най-близката непроводима повърхност. Миг след това сто хиляди волта изплющяха по всяка метална плоскост.

„А сега какво?“ — попита плоянът.

— Огледай кораба и виж дали е останал жив някой рул.

Почти мигновено получи информация, че стотина рули са все още живи и че стоят далеч от контакт с метални повърхности.

— Ако някой, когато и да е, се помъчи да използва радиооборудването, ще влезеш в рубката и ще позволиш на тока да протече през тебе, разбра ли? — каза Джеймисън.

„Става“ — отвърна плоянът.

— Изпращай ми периодично съобщения, но само когато никой не се опитва да използва радиото — добави Джеймисън. — И не влизай в главното разпределително табло без мое разрешение.

„Ясно — каза плоянът и след пет минути съобщи: — Някой се опита да използва радиото, но се отказа и се отдалечи.“

— Чудесно — отвърна Джеймисън. — Продължавай да наблюдаваш и слушаш и бъди готов да дойдеш с мен. Прибираме се вкъщи.

Джеймисън имаше едно много важно предимство пред оцелелите рули: знаеше кога е безопасно да докосва метал. Така че след като извади от строя оръдията на кораба, се отправи към най-близката спасителна ракета.

„По този път има няколко рули — предупреди го плоянът. — Трябва да минем през съседния коридор.“

След четвърт час Джеймисън катапултира ракетата, но изминаха цели пет дни преди земните кораби да ги приберат.

Иели не беше на кораба, на който Джеймисън бе взет като пленник, така че не загина и всъщност дори не научи веднага за бягството на затворника. Когато най-после му съобщиха, свитата му сметна, че е в реда на нещата всички оцелели да бъдат сурово наказани.

Вместо това рулът каза замислено:

— Значи това е врагът. Много мощно създание.

Спомни си за страданията, които беше изтърпял. Разсъждава дълго и накрая отсече:

— Това е първият път, когато висш ръководител посещава бойния фронт. Не е ли така?

Така беше. Един най-висш военачалник бе дошъл от тила на фронтовата линия. Бе напуснал защитената родна планета и бе рискувал кожата си, която бе така ценна, че всички рули бяха потръпнали тревожно, когато бяха узнали тази вест.

— Струва ми се, че сме подценявали човешките създания — продължи своите размишления великият рул. — Куражът на нашите бойци е похвален, но моето мнение е, че тази война едва ли може да бъде спечелена. Следователно моето заключение е, че Централният съвет трябва да преразгледа своите мотиви за продължаване на бойните действия. Нямам предвид незабавно оттегляне, но борбата може постепенно да отслабва, докато заемем отбранителна позиция в тази част на космоса. Вероятно ще трябва да насочим вниманието си към други галактики.