Алфред Вогт - Войната срещу рулите

Джеймисън пак легна и се взря в мрака. Не подценяваше похватите на рула, но тъй като твърдо бе решил да проведе експеримента, всички рискове бяха оправдани. Накрая се обърна и заспа със спокойния сън на човек, решил, че събитията се развиват в негова полза.

Съмна се. Джеймисън облече студоустойчивите си дрехи и излезе в мразовитата утрин. Духаше силен източен вятър и в него имаше някаква леденина, която щипеше лицето му, но той не й обърна внимание. Предстоеше му да върши важни неща. Трябваше да действа със своята обичайна предпазливост.

Джеймисън премина покрай защитните устройства и мобилните бластери и се отправи към екрана. Доколкото можеше да забележи, не бе повреден. Изпробва автоматичния механизъм и като добавка прегледа набързо филма.

Подхвърли още една консерва с храна в тревата край екрана и тъкмо се готвеше да се отдалечи, когато му се стори, че има нещо странно. Металната конструкция бляскаше като полирана.

Огледа под лупа и установи, че металът е покрит с прозрачно лакоподобно вещество. Разпозна го и го налегна ужасна слабост. Ако целта на рула бе да го застави чрез този знак да не стреля, нямаше да се подчини. Щеше да стреля дори ако бластерът му се обърнеше към самия него.

Остърга малко от „покритието“ в един съд и започна да се изтегля към спасителната лодка. Мозъкът му работеше усилено. Откъде ли бе взел това вещество рулът? То не бе част от екипировката на разузнавателните кораби.

Това не можеше да е просто случайност. Докато обмисляше възможните последици, за миг зърна рула — за пръв път на живо през тези така дълги дни, прекарани на платото.

Каква бе целта на лакировката?

Рулът се плъзгаше по ръба на бездната и от време на време поглеждаше надолу. Гледката беше поразителна дори за неговото частично възприемащо светлината зрение и го замайваше също както допреди малко го бе замайвал гладът.

Той бързаше към кораба си, който събираше прах дни наред — огънат, посукан и полузарит в твърдата почва на Лиртис III. Плъзна се през тунела и спря до нащърбената корпусна плоча, в която предния ден бе почувствал трептене от остатъчна антигравитационна осцилация — мъничка, убедителна осцилация, която щеше да му свърши работа.

Рулът действаше напрегнато и целенасочено. Пулсиращата плоча беше здраво прикрепена към конструкцията на кораба, а за него бе особено важно да я откачи. Това му отне часове.

Твърдата плоча леко изстърга при пренареждането на ядрената й структура. Изместването беше безкрайно малко, отчасти защото нервната енергия на рула беше под нормата, и отчасти защото той много внимаваше да не освободи излишна неуправляема енергия. Но плочата се оказа съвсем безопасна. Силата й бе отслабена значително, което се доказваше и от мижавото пулсиране на антигравитационните й вълни. Той дори се усъмни, че ще се отлепи от земята. Но тя все пак се отлепи. Пробното издигане бе до височина два метра и му даде представа за ограничената мощност, която имаше на разположение. Бе достатъчна само за една атака.

В съзнанието му нямаше повече никакви колебания. Експериментът му се бе провалил. Единствената му цел сега бе убиването на човека и въпросът беше как да се подсигури да не бъде пречукан от него, докато провежда своята акция. Лаковото покритие щеше да му помогне.

Рулът го бе нанесъл старателно и го бе подсушил, преди да откачи плочата и да я занесе на гръб до храсталака, който бе набелязал. Когато се зарови заедно с нея под шумата, се поуспокои. Бе осъзнал, че маската на неговата цивилизация е свалена. Това го бе изненадало, но не съжаляваше. Като му даваше храна, двукракото създание очевидно му играеше някакъв мръсен номер. Но той вече бе зарязал експеримента си с твърдото намерение незабавно да нанесе смъртоносен удар. Лежеше напрегнат и освирепял, очаквайки идването на човека.

Рулът излетя от храсталака върху антигравитационната плоча толкова изненадващо, че почти успя. Според тестовете на Джеймисън от първата сутрин в плочите изобщо не бе останала енергия. И въпреки това тази се носеше срещу него със специалната антигравитационна лекота, която рулските учени бяха довели до върха на съвършенството.

Джеймисън измъкна бластера си, но преди да стреля, трябваше да направи избор. Много сериозен избор. „Не убивай!“ — заповяда му вътрешен глас.

Това беше трудно — ох, колко трудно. Но нямаше как — рулът беше само на три-четири метра. Спаси го това, че Джеймисън улучи металната плоча, обгори я и я отхвърли в храстите. Божията заповед го възпря да стреля втори път. Когато стигна храстите, рулът беше вече на двайсетина метра зад тях и тъкмо изчезваше сред дърветата. Той не го преследва, нито стреля отново по него, а предпазливо издърпа антигравитационната плоча от храстите и се зае да я изследва.