Алфред Вогт - Войната срещу рулите

Беше направил всичко възможно и сега му оставаше само едно. Отправи се към ръба на скалата, погледна надолу и потрепери. После си спомни какво бе казал „Орион“: „Една цяла рулска флота кръстосва…“

Бързо!

Свали рула до първия перваз, сетне пристегна въжето около собственото си тяло и пристъпи в пропастта. Рулът му помогна да се спусне до него. Продължиха надолу. На всеки перваз Джеймисън забиваше алпинистка кука в твърдата скала, въжето се плъзваше през система от макари и рулът и той поред се спускаха до следващите первази.

Денят преваляше. Джеймисън виждаше, че рулът все повече се съвзема. Продължаваше да му съдейства, но го наблюдаваше с втренчен поглед всеки път, когато му помагаше да се спусне. Рулът излизаше от своя транс и това щеше да стане още преди да падне мрак.

От време на време Джеймисън губеше надежда, че ще стигнат долу преди падането на сенките. Непрекъснато хвърляше нервни погледи на рула.

Наложи се да спрат за почивка и това още повече ги забави. Джеймисън погледна небето. Някъде горе може би се водеше най-голямата битка между рулите и хората от десет години насам. Това, че никакъв рулски кораб още не се беше опитал да спаси рула на платото, бе заслуга на земните бойни кораби. Бе възможно, разбира се, рулите да са решили да зарежат представителя на расата си, но…

Джеймисън изостави напразните размишления и сравни височината на скалния масив над тях с разстоянието до долу. Бяха изминали две трети. Забеляза, че рулът бе обърнал лице към долината и също я погледна. Сцената дори от тази намалена дистанция беше впечатляваща. Гората започваше на четвърт миля от подножието на скалния масив и буквално нямаше край. Покриваше хълмовете и се спускаше в плитките долини, извиваше покрай широките реки, после се издигаше отново на талази и се катереше по склоновете на планините, чиито неясни очертания се мержелееха в далечината.

Продължиха надолу и в шест часа и двадесет и пет минути достигнаха последния перваз — на петдесетина метра от равнината. Въжето бе достатъчно дълго и Джеймисън спусна рула без проблеми. После се взря с любопитство надолу. Какво щеше да направи рулът сега, когато беше извън опасност?

Рулът просто чакаше. Джеймисън му махна заповеднически и извади бластера си. Рулът отстъпи на безопасно място сред купчина скали. Кървавочервеното слънце потъваше зад планините. Мръкваше се.

Джеймисън изчака малко и после се заспуска по въжето. На три четвърти от пътя надолу обаче си поряза пръста — въжето му се стори някак по-грубо и твърдо. Когато стъпи на земята погледна пръста си и забеляза, че е странно сив и дори подут. Лицето му побледня. Рулът сигурно бе намазал въжето с нещо при спускането си надолу.

През тялото му премина спазъм. В последния миг усети, че се вкочанява. Посегна към бластера, за да се самоубие, но ръката му замръзна по средата на движението. Джеймисън се строполи вцепенен на земята и изгуби съзнание.

Желанието за смърт съществува при всички живи организми. Всяка органична клетка носи наследствеността на своя неорганичен произход. Импулсът за живот е някакъв люспест слой, положен върху базовата материя, така сложна в своето крехко балансиране на различните енергии, че самият живот не е нищо друго освен кратко и напразно напрягане срещу това равновесие. За миг от вечността се изпробва някакъв модел. Той приема много форми, но винаги времеви, а не пространствени, и представлява някаква крива. Нагоре и после надолу. Нагоре от тъмнината към светлината и после отново в чернотата.

Мъжката сьомга пръска своя млечен воал върху яйцата на женската. И мигновено бива обзета от смъртна меланхолия. Търтеят рухва след прегръдката на майката-пчела, която е спечелил, и се връща в небитието, от което е излязъл за един-единствен момент на екстаз. При човека фаталният модел се отпечатва в безброй краткотрайни клетки, за да се прояви в случаи като този.

Но интелигентните рулски учени, проучващи химически вещества, които биха поразили човешката система, отдавна бяха открили тайната на човешкото желание за смърт.

Плъзгайки се към Джеймисън, Иели , Миииш, не мислеше за това. Той бе чакал удобния момент и моментът бе настъпил. Рулът бързо захвърли настрана човешкия бластер и взе ключа за спасителната лодка. После пренесе Джеймисън до мястото, където лодката беше изхвърлена от удара на рулските бойни кораби. След пет минути мощното радио предаде на рулска дължина на вълната заповед до рулската флота.