Алфред Вогт - Войната срещу рулите

Изнервен, рулът се насочи с плъзгане към човешката лодка. Изследва я от безопасно разстояние. Защитните екрани бяха включени, но нямаше как да знае дали това е станало преди сутрешната атака, дали след нея, или са се задействали автоматично при неговото приближаване. Не можеше да бъде сигурен. В това се състоеше бедата. Над цялото плато цареше някаква голота, някаква пустота, която не приличаше на нищо, което бе виждал. Човекът можеше да е мъртъв и размазаното му тяло може би лежеше далеч в подножието на планината. А можеше да е в кораба тежко ранен. Може би бе съумял да се отърси от силата на внушението. И може би чакаше вътре нащрек, озлобен и осъзнаващ несигурността на своя противник, решил да използва докрай предимството на тази несигурност.

Рулът инсталира едно наблюдаващо устройство, което да го извести, ако вратата се отвори. После се върна към тунела, който водеше в неговия кораб, изпълзя през него и се приготви да чака критичния момент. Гладът ставаше все по-силен с всеки час. Трябваше да спре да се движи, за да запази цялата си останала енергия.

Дните минаваха един след друг.

Джеймисън се размърда. Всичко го болеше. Беше потънал в пот.

След време осъзна къде точно го боли. Беше си изкълчил глезена. Дано не го бе счупил. Но пък беше паднал точно там, където искаше. Значи волята му бе победила психическото оръжие на рула.

Изкатери се с мъка по склона и запълзя към лодката.

Мръкваше се. Един сърдит глас попита в ухото му:

„Кога ще отидем у дома? Кога ще ям пак?“

Беше плоянът със своя вечен въпрос. Джеймисън за миг се засрами, че покрай всичките неприятности бе забравил за своя спътник.

„Нахрани“ създанието и се замисли, и то не за първи път, върху това как би могъл да обясни на този наивен ум войната рул — човек и, още по-важно, затрудненото си положение.

— Не се безпокой — каза на глас Джеймисън. — Ще стоиш с мене, а аз ще се погрижа да те върна у дома.

Това, плюс храната, изглежда, задоволи създанието.

Известно време Джеймисън обмисля как да използва плояна срещу рула. Но всъщност защо? Нямаше никакъв смисъл да позволи на един умиращ от глад рул да открие, че неговият противник човек притежава метод за объркване на електрическата система на кораба му.

Джеймисън лежеше и умуваше. Можеше да чуе биенето на сърцето си. Радиото, когато го включи, мълчеше — нямаше никакви смущения, нито дори поява и замиране на някоя вълна. При това огромно разстояние не бе възможно дори субпространствено радиопредаване. Той се вслуша за много по-активните рулски вълнови дължини, но и там цареше мълчание. Беше изолиран тук, в тази малка лодка с безполезни двигатели, на една необитаема планета. Но пък имаше възможност, случваща се веднъж в живота — да проведе експеримент, който не се бе удавал на никого досега. Тази идея го ентусиазира. „И двамата сме затворници.“ Да, на положението можеше да се погледне и по този начин. Затворници и същевременно врагове и следователно по странен начин затворници един на друг.

А имаше неща, чието решение би могъл да се помъчи да намери. Например какво мотивираше рулските действия. Защо те искаха да унищожават напълно другите раси? Защо ненужно бяха жертвали скъпоструващи лайнери, за да нападат земните кораби, бродещи в техните сектори на космоса, след като знаеха, че нашествениците ще си отидат след няколко седмици?

Възможностите за единоборство тук, на тази самотна планина, го въодушевяваха. Джеймисън лежеше, чертаеше планове и оглеждаше проблема от всички страни. Понякога пропълзяваше до креслото пред командното табло и се взираше с часове в някоя точка от визиплочите. Виждаше платото и изгледа зад него. Наблюдаваше небето на Лиртис III с цвят на бледа орхидея, мълчаливо и безжизнено. Съзнаваше затвора си. Беше хванат тук като в капан. Тревор Джеймисън, чийто спокоен глас звучеше авторитетно в залите на научния съвет на Земната галактическа империя, беше тук съвсем сам и чакаше да му оздравее кракът, за да може да проведе експеримент с един рул.

На третия ден вече бе в състояние да се придвижва достатъчно и незабавно започна да работи върху светлинния екран. На петия ден го привърши. После написа сценария. Това беше лесно. Всяка серия кадри бе така грижливо разработена в леглото, че се лееше от съзнанието му направо в телевизионната система.

Инсталира екрана сред няколко дървета недалеч от спасителната лодка и подхвърли една консерва с храна на три — четири метра встрани.