Алфред Вогт - Войната срещу рулите

„Все още не са извършени никакви приземявания, както ни инструктирахте — продължаваше рапортът. — Нашето присъствие не се подозира, доколкото ни е известно. Може да се приеме, че на третата планета е имало и по-раншно човешко приземяване, защото човекът бързо направи този странен планински връх свой главен щаб. Това ще бъде идеално за вашите цели.“

Бойна група патрулираше пространството около слънцето. Но той се спусна долу в малък кораб и поради презрението си към своя враг прелетя над планините, изстреля своя изваждащ от строя заряд към земния кораб… и после бе ударен от изненадващо мощен ответен заряд, който повреди машината му и тя катастрофира. Обаче той успя да изпълзи, все още жив, макар и в шок, от командното кресло. Беше издал заповед да го приберат, когато им се обади. Но не можеше. Радиото бе разбито. Най-лошото бе, че и храната му беше отровена.

Бързо се приспособи към изискванията на положението. Експериментът щеше да продължи с една уговорка. Когато нуждата за храна станеше неотложна, щеше да убие човека и така да оцелее, докато командирите на корабите не се разтревожеха и не се спуснеха, за да разберат какво се е случило.

Прекара част от безслънчевия период в проучване на скалния зъбер. После се завъртя около периметъра на енергиите на човешките защитни съоръжения, огледа ги и обмисли възможните действия, които другият би могъл да предприеме срещу него. Накрая с неуморно търпение изследва достъпите до своя собствен кораб. В ключовите места начерта линиите-които-можеха-да-завладяват-съзнанията-на-хората. Изпита задоволство малко след изгрева на слънцето, като видя врага „уловен“ и „покорен.“ Имаше обаче един недостатък. Той не можеше да използва предимството на положението. Трудността беше, че човешкият бластер бе оставен насочен към неговия главен въздушен шлюз. В момента не излъчваше енергия, но рулът не се съмняваше, че автоматично ще започне да стреля, ако вратата се отвори.

Това, което направи положението още по-сериозно, бе, че когато опита аварийния изход, последният се оказа заклинен. А не би трябвало. С предвидливостта на своя вид той го беше проверил непосредствено след катастрофата. Тогава се отвори. Сега — не. Може би корабът се бе слегнал, докато той беше навън по време на безслънчевия период. На практика причината за случилото се нямаше значение. Значение имаше фактът, че бе заточен вътре, точно когато искаше да бъде навън. Не бе решил да унищожи човека на всяка цена. Ако залавянето му означаваше придобиване на контрол над неговите хранителни запаси, нямаше да е необходимо да го убива. Обаче беше важно да е в състояние да действа, докато човекът бе безпомощен. Не обичаше случайностите да объркват плановете му.

Това начинание бе тръгнало накриво още от самото начало. Той бе застигнат от сили извън неговия контрол и от елементи на пространството и времето, които винаги бе взимал предвид като теоретично възможни, но никога не бе очаквал да се случат точно на него.

Защото нали в недрата на космоса корабите на Лирд се бореха за разширяването на границите на съвършените. В космоса живееха чуждопланетни същества, размножени от Природата преди постигането на съвършената нервна система. Всички тези чуждопланетяни трябваше да умрат, защото вече не бяха нужни и защото можеше случайно да открият средства за нарушаване на равновесието на иелианския живот. В цивилизованата Риа случайностите бяха забранени.

Рулът очисти съзнанието си от тези мисли и реши да не се опитва да отваря аварийната врата. Вместо това насочи бластера си към една пукнатина в твърдия под, за да прореже изход. Смукателните помпи улавяха вихрещото се радиоактивно вещество и го изтегляха в специална камера. Затвореното пространство обаче правеше работата опасна и се наложи да спира много пъти и да изчаква очистването на въздуха.

Слънцето бе преминало зенита си, когато най-сетне успя да откърти металната плоча и видя едрозърнестия пясък и скалата отдолу. Проблемът с пробиването на тунел до открито пространство беше лесен, но му отне време и физически усилия. Прашен, ядосан и гладен, рулът се измъкна от дупката сред дърветата, до които бе паднал корабът му.

Планът му за провеждане на екперимент бе позагубил привлекателността си. Той беше упорит по натура, но все пак помисли, че би могъл да направи изследванията си и на по-цивилизовано място. Беше сбъркал, като бе поел толкова рискове. Реши да убие човека, да го превърне в храна по химически път и да чака корабите. Запретърсва с жаден поглед скалите от източната страна, взираше се надолу и пълзеше бързо, докато на практика обиколи платото. Не откри нищо. На едно — две места сякаш имаше следи от преминаването на някакво тяло, но дори най-прецизното изследване не можа да установи, че някой наистина е бил там.