Алфред Вогт - Войната срещу рулите

Различи рулските опознавателни знаци, направи му впечатление и елегантната конструкция на кораба. Огромните познания по рулска техника му дадоха възможност да го класифицира като изследователски.

Изследователски кораб! Рулите току-що бяха открили слънцето Лиртис.

Съществуваше ужасната възможност зад този малък кораб да стои мощна военна флота. А той бе сам. Неговата лодка бе спусната от „Орион“ на разстояние цял парсек от планетата, а корабът бе продължил пътя си с антигравитационни скорости за осигуровка, че рулските енерготърсачи няма да регистрират преминаването му през този район на космоса. „Орион“ трябваше да се отправи за най-близката база, да бъде натоварен с планетни отбранителни съоръжения и после да се върне. За десет дни.

Десет дни! Джеймисън тихо изпъшка и стисна дневника. Възможността неговата лодка, скрита отчасти под няколко дървета, да не бъде забелязана, ако самият той остане неподвижен, продължаваше да го задържа на открито.

Рулският кораб беше вече на сто метра и не показваше никакви признаци за промяна на курса. След секунди щеше да мине над дърветата, под които беше неговата лодка.

Джеймисън не издържа, скочи и невъздържано се хвърли към отворената врата на лодката. И в момента, когато тя щракна зад него, лодката се разтресе, сякаш ударена от някакъв великан. Таванът хлътна, подът се надигна, въздухът стана горещ и задушен. Задъхан, Джеймисън стигна до командния пулт и натисна главния авариен включвател. Скорострелните бластери застанаха в положение за автоматична стрелба и забучаха, охладителите завиха с пълна мощност, студена въздушна струя обля тялото му. Той облекчено пое дъх и чак след няколко секунди осъзна, че атомните двигатели не са реагирали и че лодката, която би трябвало вече да е излетяла, продължава да е на земята.

Той се взря напрегнато във визиплочите. След секунда откри рулския кораб в долния край на едната — излизаше от полезрението и бавно се преметна над някакви дървета на четвърт миля от него. Грохотът от падането му се чу ясно от звуковия резонатор.

За момент Джеймисън се отпусна отпаднало във възглавниците на командното кресло, но веднага се сепна. Имаше нещо обезпокоително в начина, по който беше паднал вражеският кораб. Ами ако рулите на борда му бяха живи? Той бе сам в повредената лодка върху недостъпна планина с едно или повече от най-безмилостните създания във вселената. И трябваше да се бори цели десет дни с надеждата, че човекът все още е в състояние да завладее най-ценната планета, открита от петдесет години насам.

Отвори вратата и излезе навън. Още трепереше от възбуда, но тъмнината настъпваше бързо и нямаше никакво време за губене. Изпълзя бързо до върха на склона и предпазливо надзърна. Пред очите му се откри приблизителен овал с широчина около осемстотин метра в най-близкия край — някаква пустош с беден храсталак, стърчащи скали и редки дървета. Нямаше никакво движение, никаква следа от рулския кораб. Всичко беше унило и пусто, абсолютно необитаемо.

Слънцето вече беше потънало под ръба на югозападната пропаст и здрачът ставаше по-гъст. А най-лошото беше, че за рулите с тяхното по-добро зрение и изобщо по-добри сетива тъмнината не означаваше нищо. Той трябваше през цялата нощ да се защитава от създания, чиято нервна система превъзхождаше неговата във всяка функция с изключение може би на интелигентността. На това и само на това равнище хората претендираха за равенство. Положението му беше отчайващо. Нуждаеше се от някакво предимство. Ако можеше да се добере до катастрофиралия рулски кораб и да им навреди по някакъв начин, преди да е станало тъмно като в рог и преди те да са се възстановили от удара при катастрофата — да, това може би щеше му даде шанс да се спаси от смъртта.

Налагаше се да поеме този риск. Джеймисън бързо се спусна по склона и тръгна по едно плитко речно корито. Спъваше се в камъни, стърчащи ръбове на скали, корени и жилави туфи трева. На два пъти падна — първия път си удари лошо дясната ръка. Болеше го. За десет минути бе изминал само неколкостотин метра. Спря. Едно беше да действа смело, за да победи, а съвсем друго — да изложи живота си на безразсъден риск. Поражението нямаше да бъде само негово, а на цялото човечество.

Беше станало адски студено. От изток духаше леден вятър. До полунощ температурите щяха да спаднат до нулата. Той започна да се оттегля. Трябваше да вземе някои предохранителни мерки преди настъпването на нощта и беше по-добре да побърза. След час, когато безлунната тъма легна върху огромната планина, Джеймисън вече седеше напрегнат пред визиплочите. Очакваше го дълга нощ — нощ на човек, който не смее да заспи. Някъде по средата й Джеймисън забеляза движение на една от плочите и с пръст на бластерното управление зачака обектът да дойде на по-добър фокус. Но това не стана. Студеното утро го завари уморен, но продължаващ енергично да следи за появата на враг, който да действа предпазливо като него. Започна да се пита дали наистина е забелязал нещо.