Алфред Вогт - Войната срещу рулите

Появи се и трети военен кораб, но докато Джеймисън се напрягаше да различи очертанията му, той изви и отлетя.

— Вече не може да ти се помогне — включи се радиото на китката му. — Спасявай се. Нашите четири бойни кораба ще ангажират вниманието на рулската флота и ще се опитат да я изтеглят към бойната ни група, кръстосваща в близост до звездата Бианка и после…

Далечно лумване на огън в небето сложи край на съобщението. Измина цяла минута преди взривът да отекне в студения въздух на Лиртис III. Настъпилата след него тишина беше странна — не спокойна, а съдбоносна, пълна с неизмерима заплаха.

Джеймисън се изправи настръхнал. Беше се отървал на косъм. За останалото дори не смееше да мисли. От лодката му нямаше и следа. Цялата скала бе срязана и отнесена. Джеймисън очакваше това, но изненадата въпреки всичко беше вцепеняваща. Той се сви като преследвано животно и се загледа в небето. Там нямаше никакво движение; не се чуваше друг звук освен свистенето на източния вятър. Бе сам между небето и земята, едно човешко създание на ръба на бездната. Случилото се бе озадачаващо. Рулските кораби бяха прелетели веднъж над планината, за да преценят положението, и после се бяха опитали да го унищожат. Защо най-модерни бойни кораби бяха рискували да защитят неговия противник на тази изолирана планина?

Трябваше да побърза. Всеки момент те можеха да пратят някой от своите разрушители на спасителна операция. Хукна като луд към екрана.

Строполи се без дъх в близките храсти и впи поглед в рула. Плененият рул, неговият рул, с когото можеше да прави каквото си поиска. Да го наблюдава, да го насилва, да го дресира — най-бързото дресиране в историята на света. Нямаше никакво време за бавно подаване на информация. Той се зае с контролното табло.

Рулът се движеше назад-напред пред екрана. Първо се забърза, после се забави, после отново се забърза — според волята на Джеймисън.

Преди почти хиляда години, през двадесети век, бяха направени класически и вечни изследвания върху условните рефлекси и един от крайните им резултати бе именно този. Един човек на име Павлов бе хранил лабораторно куче през равни интервали от време в съпровод на звънец. Скоро храносмилателната система на кучето започнала да реагира така редовно на звъна без храна, както на храната и на звъна заедно. Самият Павлов много по-късно установил най-важното в този условен процес. Но започналото в онзи далечен ден изследване бе завършило с една наука, с чиято помощ можеха да се промиват мозъците на животни и чуждопланетяни — а и на хора също — почти без проблеми. Само рулите объркваха експериментаторите в областта на тази вече отдавна точна наука. Безпомощни пред желанието за смърт на всички пленени рули, учените предвиждаха гибел на Земната галактическа империя, ако не бъде открит способ за проникване в съзнанието на врага. Лошото беше, че хората не разполагаха с достатъчно време. Бавенето означаваше гибел за тях.

Но дори и най-краткото проучване, което можеше да се направи сега, щеше да отнеме на практика доста време. Назад и напред, назад и напред. Ритъмът на подчинение трябваше да бъде установен. Образът на рула върху екрана си приличаше с оригинала като две капки вода. Беше триизмерен, движенията му бяха като на автомат. Засегнати бяха основни нервни центрове. За рула бе също така трудно да излезе от ритъма, както и да се противопостави на повика на импулса за храна. След като накара рула да следва тази безсмислена схема цели петнадесет минути, Джеймисън му нареди да се катери по дърветата. Нагоре, после отново надолу, няколко пъти. Сетне въведе и своя образ.

Напрегнато, с едно око в небето и едно в екрана, той наблюдаваше реакциите на рула. След няколко минути удовлетворено се усмихна — поне този рул временно беше забравил своята дежурна омраза и задължението за самоубийство, когато попадне в плен на човешко създание.

Сега, вече на етапа на крайния контрол, той се колебаеше. Трябваше да проведе тестовете. Но имаше ли време? От друга страна, бе длъжен да ги направи. Тази възможност можеше изобщо да не се повтори през следващите сто години.

Когато след двадесет и пет минути завърши тестовете, Джеймисън беше побледнял от вълнение. Беше сполучил! Изразходва още десет безценни минути да предаде откритието си по радиото — надяваше се, че радиостанцията на неговата лодка е оцеляла при падането от планината. Не получи обаче никакъв отговор. Дано поне предавателят да не е повреден!