Чарлз Строс - Железният изгрев

Сряда я погледна отвратено. „До това ли се свежда всичко? — зачуди се. — В такъв ли се превръщаш, когато престанеш да се безпокоиш, че си чудовище? — Хвърли разтревожен поглед през рамо към прозореца. — А си мислех, че я познавам“. — След това към другия край на помещението. — „Активирай връзката“ — произнесе безгласно на импдантанта си.

„СРЯДА, МОЛЯ ТЕ, ОБАДИ СЕ“ — беше Рейчъл.

„СЛУШАМ ТЕ. КОЯ ВСЪЩНОСТ Е ЩЕФИ?“

Отговорът се забави няколко секунди. Сряда се облегна на стената до прозореца, експериментираше с управлението на якето в джоба си — търсеше максимална лепкавост на плата, без да се загуби структурната цялост.

„ДОКОЛКОТО УСПЯХ ДА УСТАНОВЯ, ИСТИНСКОТО Й ИМЕ В МИРАНДА ХАЧАТУРЯН. ГРАЖДАНКА НА НОВИ КЮРДИСТАН, ИЗЧЕЗНАЛА ПРЕДИ ЕДИНАЙСЕТ ГОДИНИ, КРИМИНАЛНО ДОСИЕ ДЪЛГО КОЛКОТО РЪКАТА ТИ. ИЗДИРВА СЕ ЗА УЧАСТИЕ ВЪВ ВЪОРЪЖЕНИ ГРАБЕЖИ.“

— Щефи — подхвърли разколебано Сряда, — защо го правиш?

„СРЯДА? ГОВОРИ ФРАНК. ДОБРЕ ЛИ СИ? ИМАШ ЛИ НУЖДА ОТ ПОМОЩ?“

— Защо ли? — За миг Щефи я погледна объркано. — За пари, малката.

„ОБИЧАМ ТЕ“ — изпрати Сряда на Франк, после отново прегледа съобщението от Рейчъл.

— И наистина ли ще пратиш кодовете, ако не направят каквото искаш?

Щефи се ухили.

— Бързо се учиш.

— И не намираш нищо нередно в това?

— Че защо да е нередно? — попита Щефи. — Вселената не ми дължи нищо, малката, а човек не яде идеали. Време е да порастеш и да забравиш каквото сте учили по история.

„СЛУЧАЯТ Е ПРИКЛЮЧЕН“ — изпрати Сряда.

— Сигурно си права — каза тя, облегна се на стената и задейства лепливостта на максимална степен. След това измъкна дясната си ръка от джоба си и замахна към Щефи. — На, дръж! — С лявата издърпа качулката от яката и си я нахлузи на главата, като задейства противоударния рефлекс на якето. И зачака да умре.

Чу се оглушителен трясък, толкова мощен, че го почувства като удар в корема, ушите й изпукаха и в главата й зазвънтяха камбани. След частица от секундата последва втори звук, исполинско фуууш , като динозавърско кихане. Невидим левиатан се опита да я откъсне от стената, тя усещаше как ръцете и краката й се мятат във вихъра на торнадото. Нещо я удари толкова силно, че тя отвори уста да закрещи, остра болка проряза десния й глезен. Ушите я боляха нетърпимо, прииска й се да има нож, за да изчегърта болката. Но после шумът започна да стихва — аварийните прегради на станцията закриваха пробойната, а същевременно качулката й се бе втвърдила като шлем и й подаваше въздух от миниатюрните резервоари в якето. Зрението й се проясни.

Сряда изпъшка и се опита да помръдне, но се сети, че якето й е залепнало за стената. Огледа се. Нямаше и следа от Щефи, нито от креслата и пулта. Половината от шкафовете покрай стените също бяха изчезнали. Вихрушката бе изтръгнала и разпиляла страниците на наръчниците. А прозорецът…

Сряда надзърна отвъд назъбените стъклени ножове, зад които се простираше бездна от 40 трилиона километра, изпълнена с космически студ и спомени. Немигащи червено-зелени клепачи отвърнаха на погледа й, обрамчили желязна зеница — гробницата на унищожената звезда. Тя се насили да откъсне очи от тях и пристъпи в средата на стаята, към останките от терминала на ТИЛИГЕНТ — бе преобърнат на една страна, но разноцветните кабели все още го държаха за пода. Сряда се наведе и внимателно извади ключовете. След това се върна при прозореца, замахна и метна единия в бездната. Останалите два прибра в джоба си — в края на краищата все още бяха необходими на земните дипломати.

На дисплея се появи съобщение за поща от Рейчъл.

„СПЕШНО, ЗА СРЯДА, МОЛЯ ТЕ ОТГОВОРИ! РАНЕНА ЛИ СИ? ИМАШ ЛИ НУЖДА ОТ ПОМОЩ?“

Сряда не отговори, а тръгна да търси аварийния шлюзов комплект. Нямаше време да отвръща на пощата — резервите й от кислород бяха ограничени и сигурно едва щяха да стигнат, докато аварийният комплект се разгъне, за да може да се прехвърли в безопасност от другата страна на стената. Херман я бе учил да подрежда нещата според техния приоритет и тя бе свикнала да се вслушва в съветите му.

От другата страна, където я чакаха нейните приятели — Мартин, който й бе помогнал да се скрие, Рейчъл, която, без да знае, й бе подсказала какво трябва да направи, и Франк, който означаваше за нея повече, отколкото й се струваше разумно. Щяха да са там, докато се справи с последното, което й предстоеше. А после щяха да й помогнат да се сбогува окончателно с родния дом и да обърне гръб на железния изгрев.