Чарлз Строс - Железният изгрев

Сряда седна, не откъсваше очи от Щефи. Автоматът не се отклоняваше от нея. В покрайнините на съзнанието й се надигаше съмнение. „Какво ли иска? Трите ключа са достатъчни, за да прати неотменимия код“.

— И какво ще правиш сега?

— На теб на какво ти прилича? — отвърна с въпрос Щефи, остави автомата на бюрото пред себе си и взе някаква кутия.

— Знам ли? Какво искаш?

— Отмъщение. И публика. — Бузата на Щефи потръпна. — Може да ти се струва дреболия, но е точно това.

Сряда поклати глава.

— Не те разбирам.

— По-важното е да ми отговориш на един въпрос. — Щефи повдигна кутийката към нея и Сряда едва сега забеляза, че това е някакво електронно устройство със сияещо екранче, покрито с виртуални бутони. — Как стигна тук? Те ли те пратиха? Сигурно е решила, че си заслужава да ми подхвърли липсващия ключ?

— Не зная за какво говориш — отвърна Сряда. — Аз избягах от тях. Тяхната шефка — Хьост или както там се казва — държеше Франк и дипломатите, а после примами и мен. Отведоха ме в кабинета на управителя на станцията, Но после се случи нещо, тя прати половината от хората си да те търсят и аз… аз… — Сряда осъзна, че едва си поема дъх, но нищо не можеше да направи. В ъгълчетата на очите й присвяткаха светлинни. „Поща от…“ Тя прекъсна интерфейса на електронната поща. — Тя ме накара да й дам документите. Бях ги оставила в полицейския участък, а последния път, когато бях там, успях да разбия шкафа с оръжие. Така че първо взех няколко бомби, от онези, за разпръскване на тълпи, и когато тя ми нареди да й предам документите, грабнах ключа и хвърлих на бюрото една пянообразуваща бомба. — Тя млъкна и си пое дъх.

— О, това е чудесно! — ухили се Щефи. — И просто ей така избяга с ключа, с който се задейства цялата отбранителна мрежа?

— Да, просто ей така.

— И един от онези бомбардировачи се носи към техния свят. — Щефи поклати глава. — Идиоти! — От таблото пред нея се чу мелодичен звън, тя се пресегна и натисна едно копче. — Да? Кой е?

— Рейчъл — каза Сряда.

— Щефи, ти ли си? — каза в същия миг от говорителя гласът на Рейчъл.

— Да, аз съм.

— Отърва се от кораба, нали? Защо го направи?

— О, няма да иде далеч. Те смятаха да го използват и разкачването бе най-лесният начин да им попреча. Виждам, че имаш връзка с мрежата на станцията. Значи можеш да повикаш помощ и някой ще дойде да ви прибере. Теб и останалите пътници.

— Ключът е у нея — обади се Сряда, подтиквана от яд и чувство за вина. — Накара ме да ги сложа на таблото.

— Ах, ти малка… — Щефи се обърна и й метна злобен поглед. — Да, трите ключа са у мен — потвърди в микрофона. — В момента са поставени в терминала на ТИЛИГЕНТ. Чуваш ли ме?

— Да — отвърна Рейчъл напрегнато.

— Хубаво. Мисля, че с теб ще се разберем.

— Как е Сряда? — попита Рейчъл.

Щефи й кимна.

— Добре съм — отвърна тя. — Е, МАЛКО съм объркана. Онази гадина още ли е при теб?

— Тя е мъртва, Сряда — отвърна уморено Рейчъл. — Никой не може да диша пяна. А ти хвърли флакона в лицето й.

Сряда се смая от спокойствието, с което прие новината. „Какво става с мен?“ — зачуди се.

— Това е чудесно — одобрително каза Щефи.

— Заслужаваше си го — добави Сряда.

— Няма да възразя — бе отговорът на Рейчъл. — Всъщност точно затова се обаждам. Усъвършенстваните не могат да се доберат до кораба, Хьост е мъртва, половината от тях са изчезнали, останалите изпълняват заповедите на U. Франц — а той иска политическо убежище. Ключовете са у вас в момента Франк подготвя ексклузивен материал, който ще разкрие всичко за тайните им операции на Москва и Нови Дрезден. С други думи, историята свърши. — Тя направи кратка пауза. — Та питам, защо сте се заключили там?

— Защото ще правите точно това, което ви наредя — отвърна с привидно безразличен глас Щефи. Продължаваше да стиска кутийката. — Включила съм всички системи за наблюдение на периметъра. Терминалът на ТИЛИГЕНТ е програмиран и се командва от едно дистанционно, което е у мен. Сряда ще потвърди, че не блъфирам. — Тя преглътна. — Не знаете какви неща може моето малко дистанционно. Ако отделя палец от екранчето, ще пратя съобщение на терминала. Мисля, че се досещате какъв може да е смисълът му.

— Неотменим код за атака, нали? — попита Сряда. — Но откъде знаеш как се прави?

Щефи въздъхна.

— Защо не попиташ как се добрах до ключовете? — Поклати глава. — Не биваше да ходиш на онзи прием в посолството, малката. Можеше да пострадаш там.

Рейчъл се покашля.