Чарлз Строс - Железният изгрев

Въпреки че беше рисковано, включи за миг светлината на пръстените, за да огледа долния край на флакона. Активиращият бутон бе изрисуван с някакви цифри и самият флакон изглеждаше различен. „Дали е като предишните?“ Едва ли щеше да е зареден с взривно вещество — това би било истинско безумие на космическа станция, но пък всичко е възможно на този свят. Така че тя програмира якето си за неочаквана атака, нахлузи си качулката и дръпна панталоните върху обувките. Електронна поща: „ХЕРМАН, КАКВО Е ТОВА?“ — „Хайде, отговори де“. — Пръстите й бяха вкочанени от студ.

Сигнал. „ГРАНАТА ТИП-20, ЗАДЕЙСТВА СЕ ПРИ УДАР. РАДИУС НА ЗАШЕМЕТЯВАНЕ — ПЕТ МЕТРА. СМЪРТОНОСЕН РАДИУС — ДВА МЕТРА. МИНИМАЛЕН ЕЛЕКТРОМАГНИТЕН ИМПУЛС, МАКСИМАЛНИ ПОРАЖЕНИЯ НА ТЪКАНИТЕ. ПРИБАВЯМ НАРЪЧНИК ЗА УПОТРЕБА. КАКВО СМЯТАШ ДА ПРАВИШ С НЕЯ?“

Отговор: „ДА ГИ НАКАРАМ ДА ПЛАТЯТ ЗА МАМА, ТАТЕ И ДЖЕРМ“.

Жената долу вдигна глава и Сряда замръзна.

— По-добре слез тук. Веднага — извика й Щефи. Дулото, насочено към Сряда, беше като тъмен кладенец. — И без глупости.

— Мамка му — промърмори едва чуто Сряда. — Ти ли си, Щефи?

— Брей, каква среща. Здрасти, вундеркиндче. — Оръжието не помръдна. — Казах да слезеш долу веднага. Това е заповед!

— Идвам де. — Нещо й подсказваше, че гранатата ще е безполезна. Сряда събра крака и изрита решетката. Пъхна се в отвора и скочи долу — гравитацията бе слаба и имаше чувството, че измина цяла вечност, преди да стъпи на пода. — Сериозно ли щеше да ме гръмнеш?

— Ами да — отвърна Щефи. Очите й бяха някак пусти. Гласът й също.

Сряда сви рамене и протегна ръка.

— Виж. Донесох един от ключовете.

— Ключ значи. — Щефи й посочи едно от креслата. — А знаеш ли за какво е този ключ?

— Знам — ухили се ядосано Сряда. — За московската отбранителна мрежа.

Сигнал. „ПОЩА ОТ ХЕРМАН: СРЯДА, ОПАСНОСТ, СЛУШАЙ РЕЙЧЪЛ“.

„Какво?“ Тя плъзна поглед по пулта. Отгоре имаше няколко отвора за шифроключове.

— Позна. — Щефи не сваляше оръжието от нея. — Пъхни ключа в отвора.

— А?

— Казах да пъхнеш ключа в отвора. Иначе ще го направя аз, през трупа ти.

— Добре де, добре, не ме плаши. — Сряда се наведе, пъхна ключа, който бе взела от бюрото пред Хьост, и неволно потрепери. — Извинявай, ама ми е студено. — И си закопча якето догоре.

— За какво според теб са тези ключове? — попита любезно Щефи.

— А? С тях се нарежда на бомбардировачите да атакуват или да се приберат. — Сряда поклати глава. — Това току-що ми го обясниха. Онази жена, водачката на Усъвършенстваните… — Тя млъкна, завладяна от страх и отвращение.

— Продължавай де — подкани я Щефи уморено. Сряда едва сега забеляза кървавото петно на лявата й ръка.

— Те са ни лъгали — каза Сряда. — Нещата не са така. Бомбардировачите не са насочени само към Нови Дрезден, някои от тях летят към един от световете на Усъвършенстваните. Групата, която превзе кораба, се опитва да ги спре.

— Интересно. — На лицето на Щефи се изписа болка. Тя вдигна лявата си ръка и Сряда видя в шепата й два ключа. — Вземи ги и ги пъхни в отвори „четири“ и „шест“ на таблото.

— Какво?! — Сряда я гледаше смаяно.

— Направи го! — викна Щефи. Дулото на автомата помръдна нетърпеливо.

— Добре, добре… — Сряда взе единия ключ, съвсем бавно, за да не предизвика нежелани реакции. Пъхна го в отвора и над него светна индикатор. Изведнъж цялото табло се озари в светлини. — Леле-мале!

— Точно така: леле-мале — засмя се кисело Щефи. — Харесваш ли Усъвършенстваните, Щефи?

— Знаеш отговора.

Поща от Рейчъл: „СРЯДА. КАКВО СТАВА?“

— А сега повтори процедурата и с втория ключ.

— Добре. — Сряда взе ключа и го пъхна в свободния отвор; усещаше ударите на сърцето си. „Свърши се“ — помисли си, но неизвестно защо имаше усещането, че пред нея се разкриват някакви нови, непознати досега хоризонти. Изпълваше я сила. Струваше й се съвсем естествено, въпреки че през целия си живот бе изпитвала само отчайващо безсилие. Обърна се и погледна Щефи — стара и уморена. Оръжието й вече нямаше никакво значение. — Нещо против да ми кажеш какво си намислила?

— Ти какво смяташ? — попита Щефи. — Те убиха Свен, малката. Свен ми беше партньор. — Лицето й се разкриви от гняв. — Няма да им позволя да се измъкнат безнаказано. Разкачих кораба, за да им попреча да избягат. Проправих си път през пазачите с огън. Сега ще трябва да дойдат и да ме намерят. — Погледна премигващите светлини на таблото. — Така че сядай и млъквай.