Чарлз Строс - Железният изгрев

Гел-пакетът покри раната и болката бързо започна да намалява. „Не бива да оставам тук, ще ме проследят по топлинната следа — помисли си тя. — А и освен това…“

Две, едно, нула — часовникът престава да отброява. Откъм вратите на дока долетя оглушителен шум, като От милион кипнали едновременно чайници. Щефи потръпна, тъпанчетата й изпукаха веднъж, втори път — след това със страхотен трясък херметичните врати се хлопнаха на мястото, където ръкавът на „Романов“ току-що се бе отдръпнал.

„Сега вече ви спипах, мръсници! — Помисли тя доволно, въпреки че все още я болеше. — Дано само плановете на станцията да са верни“.

Подът едва доловимо се разтресе и Хьост се обърна към Франц:

— Всички пътници са в залата за митническа проверка. Защо не идеш…

Франк не откъсваше поглед от Сряда.

— Какво…

Сряда извади от джоба си малък цилиндър и го подаде на Хьост.

— Споделяй и се наслаждавай. — В гласа й се долавяше гняв и още нещо, което приличаше на триумф и което накара Франк да се хвърли на пода и да закрие очи в момента, в който тя метна цилиндъра на бюрото…

Лумна ослепително сияние, последва трясък.

Когато горещата влажна вълна го заля, Сряда вече бе почти до вратата. Пяната се втвърдяваше почти веднага, аерогелова пяна, превръщаща се във фина мрежа с остри като бръснач краища. Някой кашляше сподавено. Пазачът до вратата се гмурна в мрежата в отчаян опит да освободи Хьост, полузадушен от изпаренията на гигантската гъба, израсла от флакона за обуздаване на разбунтували се тълпи.

Франк се преобърна по гръб после се превъртя пак, улавяше отделни картини от настъпилия хаос. Някой префуча пред очите му в замъглено движение. Неясни сенки в периферията на полезрението му се препъваха и падаха. Чу се писък и секна, заглушен от клокочене и ритмичен тътнеж на автомат — куршумите се забиваха в касата на вратата. Синкавата пяна изпълваше стаята, запречи вратата и започна да засъхва на лепкави бодливи буци.

Той спря да се търкаля и си пое дъх. „Жив ли съм?“

— Сряда! — опита се да извика.

— Спести си дъха — изстена Мартин до него.

— Ей, Франк. Помогни ми — обади се Рейчъл. „Какво е станало?“ — зачуди се той и се надигна. Очакваше някой да завре в лицето му автомат.

— Трябва да я махнем оттук! — Рейчъл бе навлязла смело в джунглата от засъхваща пяна и я разсичаше с нож с пластично острие — бе го сглобила като по чудо от реверите на сакото си. — Още малко и ще се задуши, ако тази пяна не започне да се топи сама!

Другият Усъвършенстван лежеше проснат на пода, сякаш покосен от невидимо, но снабдено с оптичен прицел торнадо. Изплашеният — предателят с диаманта — се бе облегнал на стената, очите му шареха из стаята. Кой знае защо, сега изглеждаше почти спокоен.

— Ей — подвикна му Франк. — Ела да ни помогнеш.

— Не. — Онзи поклати глава. — Нека се задуши.

— Какво? Защо?!

Франк се наведе над поваления пазач и почна да го претърсва за нож или нещо, с което да помогне на Рейчъл. Мартин все още беше зашеметен и тръскаше глава като замаян боксьор. Пазачът се размърда — идваше в съзнание.

— Някой да има скоч? — извика Франк.

— Аз имам — обади се мъжът, който го бе накарал да глътне диаманта, замря, когато Рейчъл го изгледа строго, после извади от джоба си лепенка, пристъпи към пазача и усука ръцете му, след това повтори същата процедура с глезените. — По-добре ще е да оставите Порция да умре — добави бавно, втренчил поглед в Рейчъл, която се опитваше да разреже втвърдената мрежа. — Избила е повече хора, отколкото можете да си представите.

— И каква ще съм аз, ако я зарежа така? — изпъшка Рейчъл, без да спира да сече с ножа.

— Тя е… — Франц млъкна, защото Рейчъл се изправи и завъртя глава. Едва сега забеляза, че краищата на синкавата пяна са започнали да почервеняват.

— Какво ще правим сега, по дяволите?

— Ние ли… — Русокосият се поколеба. — Порция ви излъга — продължи той. — Лъжите са в кръвта й. Не зная дали онова, което каза одеве, е вярно, но малката се измъкна и ако успее да се добере до комуникационната зала, където е обезопасената връзка с бомбардировачите, може да унищожи цяла планета. Ключът е у нея. По-важното сега е да се справим с още дванайсет Усъвършенствани войници. Повечето охраняват пътниците, но поне двама ще са на резервния мостик. Освен ако Порция не е била права и изчезналият офицер… — Той млъкна.

— Говори де! — подкани го Франк. — Какво има?

— Порция е пратила втория ключ в комуникационното. Сряда също тръгна натам — тя не е глупачка и сигурно е намислила нещо, а Порция почти й призна, че е виновна за смъртта на семейството й. — За един кратък миг русокосият изглеждаше така, сякаш някой ходи върху гроба му. — Какво ли е намислила?