Чарлз Строс - Железният изгрев

— Ще я унищожа пред вас. — Хьост кимна на франк. — Ти ще си свидетел. Досущ като предния път, но без неприятните последици. Всъщност и тогава не бяха по мое желание. — Тя погледна Рейчъл. — Смятам да изпратя анулиращи кодове на бомбардировачите, като използвам пулта на станционния управител. После „Романов“ ще иде да прибере екипажите. Вие ще чакате тук, на станцията, докато пристигне спасителният кораб от Тонто, за да ви прибере. Малко ще ви е студеничко, но… А след това… — Тя поклати глава. — Вече не сте в моята сфера.

— Дипломатически имунитет — каза пресипнало Рейчъл.

— Ще се заяждаме ли сега? Когато става въпрос за живота и смъртта на няколкостотин милиона невинни? — Хьост я погледна с присвити очи. — Мисля, че не.

— Може ли да видя ключа? — Сряда пристъпи към бюрото.

— Разбира се. — Хьост го вдигна и го завъртя бавно между палеца и показалеца си, очевидно се наслаждаваше на ефекта. — А сега, Сряда, ще бъдеш ли така добра да ми дадеш касетката?

Светлините премигнаха.

Хьост замръзна, после замислено каза:

— Матилде. От известно време не сме се чували с Джоана. А също, и със Степан и Роман, като стана дума. Искам да събереш хората — не ти, Франц, ти ще останеш при мен — и да решиш въпроса с липсващата лейтенантка. След това провери какво е станало с Джоана и момчетата. Едва ли нещо добро, предполагам.

— Слушам. — Матилде незабавно тръгна към вратата, като по пътя дръпна въоръжения пазач за ръкава. — Хайде, отиваме на лов.

Светлините премигнаха отново.

— Какво ли е намислила? — попита, високо Франк.

Докато крачеше към тунела на дока, Щефи тихичко си подсвиркваше. Часовникът пред лявото й око продължаваше да отброява: осемдесет и две, осемдесет и една, осемдесет… Когато броячът наближи последната минута, тя затича.

Огромните пасажерски лайнери не бяха конструирани да се разкачват по случайност от огромните заселени космически станции — това ставаше чрез внимателно подготвена, изпълнявана стъпка по стъпка процедура под постоянното наблюдение на пристанищните власти и екипажа на мостика. Херметизирани предпазни скоби държаха „Романов“ прикрепен неподвижно на док, маркучи, ръкави и тръби го свързваха с животоподдържащата система на Нюфи, хиляди тонове сила, които можеха да бъдат освободени само след контролирана разхерметизация на прикрепящите пръстени. Но преди последната евакуация Нюфи бе програмиран за разкачване без намесата и контрола на пристанищните власти и Щефи, като единствен офицер на борда, бе узурпирала контрола над „Романов“ и неговите животоподдържащи системи. Беше въвела разпорежданията си в таблото на мостика и нямаше никакво намерение да остане тук, когато часовникът стигне цифрата „нула“ и изпълнението на програмата започне.

Вече виждаше главната товарна рампа: тунелът се издигаше плавно нагоре, за да се изравни с площадката на дока, ширнала се зад отворената херметична врата. Щефи затича. Четиридесети седем… четиридесет и шест… Скоро стигна до аварийния шлюз, завъртя валчестата дръжка и пристъпи в ротационната камера, след това хлопна люка зад себе си и продължи навътре, към сенките покрай големите врати на станцията.

„Прекалено съм близо“ — помисли си, докато си слагаше очилата за нощно виждане. Мъждиво осветеният док бе лабиринт от сенки и зловещо проблясващи осветени петна. Издължена линия фосфоресцираща светлина водеше настрани от тунела, към вратата за главния митнически пост — топлинна следа от пътниците, които Усъвършенстваните бяха свалили на станцията. Но не се виждаше никой. „Грешка“ — рече си Щефи, докато се отдалечаваше от шлюза: ориентираше се по една от гигантските подпори на станцията, твърдо решена да изпълни втората част от плана си.

Нещо я забърса по лявата ръка, досущ като при разминаване с невнимателен минувач в тълпа, тъкмо когато топлинният й индикатор светна и визьорът й очерта току-що отворила се врата. Щефи реагира инстинктивно и автоматът й проговори с познатия си пресипнал глас. Балистичните трасета на куршумите описаха странна крива под въздействието на кориолисовите сили, после куршумите направиха автокорекция, за да компенсират променената центробежна сила. Още един куршум профуча наблизо, там, където само преди секунда бе главата й, и в същия миг нападателят отсреща рухна. Щефи хукна към кулата… но нещо не беше наред. Когато посегна за нов пълнител, рамото й изпука.

— По дяволите! — тя се шмугна през вратата, задъхваше се в леденостудения въздух. Едва сега почувства болката: заливаше я на вълни и тя почти изгуби съзнание. Лявата й ръка лепнеше. Щефи сложи автомата на пода и измъкна с дясната си ръка един от превързочните гел-пакети, които й бе изработила възпроизвеждащата машина. — Това е само повърхностна рана — повтаряше си със стиснати зъби. — Само повърхностна…