Чарлз Строс - Железният изгрев

— Защо ни казвате всичко това? — попита Рейчъл.

— Защото обичам публиката! — Хьост се надигна. — А и скоро всичко ще приключи. — Усмивката й изчезна. — О, допуснах една малка грешка. Ще ви кажа всичко, но нямам намерение да ви убивам. По-късно ще съжалите, че не съм го направила, но няма да го направя. Веднага щом осигурим спомагателно енергозахранване на станцията и изключим всички системи за връзка, пътниците и екипажът ще бъдат прехвърлени тук. Животът няма да е кой знае колко забавен; но ще изкарате още няколко месеца до пристигането на спасителния кораб. Дори ти, Франк. — Отново познатата усмивка. — Край на изправителните лагери. Този път ще получиш VIP обслужване.

Франк мълчеше. „Дявол го взел, все още има връзка!“ Релативистичният канал на станцията продължаваше да функционира. Пакетът, получен от Херман, който и да бе той, представляваше конвертираща протоколите програма. С нарастващо объркване Франк осъзна, че вече не е отрязан от света. Можеше да праща поща. Дори да преточва суровия материал от записващите имплантанти право на Ерик, у дома, а там да правят с него каквото искат. „Ето че ви надиграх, мръсници!“ — помисли си тържествуващо. Скръсти ръце, за да не може никой да види как мести пръстените си и препраща излъчвания материал право в пощенската си кутия на Земята. „Сега съм жива камера!“

Щефи наблюдаваше записа от екзекуцията на Свенгали в зърнисти монохроматични оттенъци — бе заснета от някоя от безбройните наблюдателни камери и съхранена в паметта на кораба. Системите на мостика бръмчаха монотонно: връщаха се към състоянието си преди Усъвършенстваните да ги лоботомизират.

Беше си мислила, че е ядосана, когато клиентите им внезапно промениха плановете си и отвлякоха кораба, и по-късно, когато се наложи да прекара цяло денонощие затворена в тясното помещение зад гардероба. Но онзи гняв нямаше нищо общо с гнева й сега. Беше я завладяла заслепяваща, неистова ярост, която не можеше да се опише с думи.

Беше работила със Свен почти десет години. В много отношения бяха по-близки дори от семейна двойка — тя, красивото лице за пред публика, и той; скритият отзад кукловод, човекът, който смазва зъбчатите колела на безпогрешната машина. Свен я беше открил, когато все още бе пъпчива тийнейджърка, поела на еднопосочно пътешествие към една затънтена колония, беше забелязал твърдата метална сърцевина под ръждясалото й покритие и я бе излъскал до ослепителен блясък. През първите години тя го боготвореше — преди да съзрее и да го види такъв, какъвто бе в действителност; връзката им не беше физическа, макар тогава да клонеше към такава. Беше партньорство, основаващо се на взаимна нужда и уважение, на споделена кръв. И сега, когато бяха на път да направят най-страхотния си удар…

— Ще те открия и ще те накарам да съжаляваш, че не си се самоубил — закани се тя на лицето от екрана. — А после… — веждите й се сключиха, — после ще… „Какво ще направя?“ Затвори очи и се помъчи да изтика огнената топка на гнева си в някое ъгълче на съзнанието, откъдето да я извади на бял свят, когато й потрябва. „Сега откъде да започна?“ Разполагаше с кода за тяхната банкова сметка. Знаеше още няколко кода, с които се бе сдобила на различни места. Двамата със Свен бяха подготвили тази задача изключително внимателно, бяха взели предвид всички възможни последствия. Сега ключовете за вратите към спасението бяха у нея. А това значеше нещо, нали? Щом онези така наречени земни дипломати нямаха представа коя е в действителност, оставаше само да си оправи сметките с Усъвършенстваните.

„Ако зная как да ги извадя от играта, ще мога отново да стана лейтенант Щефи Грейс и никой няма и да заподозре, че съм била нещо друго. Или бих могла да потърся третия код, този за достъп към московския дипломатически канал“. Изведнъж на лицето й разцъфна хищна усмивка. „Да видим дали ще им хареса, когато подкопая плановете им“. Изправи се и нареди:

— Корабни системи, искам пълна налична информация за станцията. Дай на четвърти прозорец точен план на станцията. Имаш ли връзка с външните камери в товарния док? Имаш ли връзка с комуникационната мрежа на станцията? Добре. Приеми нови разпореждания. Активираща парола — „Розова пъпка“.

— Значи ще ни изоставите — каза отпаднало Сряда и понечи да пристъпи към бюрото, но един от пазачите вдигна оръжие и тя застина. Погледна към Франк и закърши ръце. Той повдигна въпросително вежди. „Какво мога да направя? — помисли си със свито сърце. — Защо си се предала?“