Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Саб Тан лежеше мъртъв до своя баща, а целият огромен под на залата беше осеян с труповете на зодангийски аристократи и офицери.

Първата ми мисъл след опомнянето от треската на боя беше за Кантос Кан. Оставих Дейа Торис на грижите на Тарс Таркас, взех дванадесет воини и се отправих към подземието на, двореца. Тъмничната стража се беше присъединила към битката в тронната зала, затова можахме да претърсим подземните килии, необезпокоявани от никого.

Във всеки нов коридор и помещение виках гласно името на Кантос Кан и най-накрая моите усилия се увенчаха с успех. От дъното на поредния коридор чух слаб глас. Тръгнах натам и скоро открих моя приятел, прикован към стената в най-тъмния ъгъл на една от килиите.

Като ме видя, той много се зарадва, а радостта му стана още по-голяма, когато му разказах за причината и за резултата от борбата, чиито далечни отзвуци достигнали и до неговата килия. Обясни ми, че бил заловен от въздушния патрул, преди да успее да стигне до дворцовата кула, и така и не успял да види Саб Тан.

Опитите да се изпилят веригите се оказаха неуспешни, затова, се върнах в тронната зала, за да потърся ключовете сред телата на убитите пазачи.

Имахме късмет, че още първият претърсен от мен труп се оказа този на един от тъмничарите. Скоро Кантос Кан стоеше сред нас в тронната зала.

От улиците на града долиташе ехото на оръдейни залпове, примесено с честа стрелба от лично оръжие, шум и викове. Тарс Таркас излезе навън, за да поеме общото командване на войските. Кантос Кан отиде с него като водач, зелените воини започнаха претърсване на двореца за скрити зодангийци и съкровища. Аз останах сам с Дейа Торис.

Тя седна на златния трон, а когато приближих към нея, леко се усмихна.

— Всички мъже на Земята ли са като теб? — запита тя. — Никой още не е виждал друг такъв на Барсум. Самотен, преследван, за няколко месеца ти успя да извършиш на Барсум това, което не можа никой друг: да обединиш дивите племена от пресъхналите морета и да ги направиш съюзници на червените хора.

— Обяснението е много просто — отговорих с усмивка, — не аз направих това, а любовта към Дейа Торис. Нейната сила може да твори чудеса, много по-големи от тези, които видя.

Лицето й се покри с гъста червенина.

— Сега вече можеш да говориш така, Джон Картър, а аз мога да слушам това, защото съм свободна.

— Имам да ти казвам много неща, преди отново да е станало късно. През живота си досега извърших много странности и сред тях такива, на които много хора, по-мъдри от мен, не биха се решили. Но дори и в най-смелите си мечти не съм си представял, че ще спечеля любовта на Дейа Торис, защото никога не ми се е присънвало, че някъде в Космоса съществува такава жена като принцесата на Хелиум. Не ме спира това, че си от кралски род, но е достатъчно всичко, което е извън това, за да се съмнявам на своя разсъдък, когато те моля за ръката ти.

— Този, който предварително знае отговора на своята молба, не трябва да се съмнява в нищо — каза тихо Дейа Торис. После стана и сложи ръце на раменете ми. Прегърнах я и я целунах.

И така в самия център на града, обхванат от огъня на кървавата битка, изпълнен със смърт и унищожение, Дейа Торис, принцесата на Хелиум, истинска дъщеря на Марс, обеща своята ръка на Джон Картър, храбрия капитан от Виржиния.

Малко по-късно Кантос Кан и Тарс Таркас се върнаха с новината, че Зоданга е победена, а войските й са унищожени или взети в плен. Няколко бойни кораба успели да избягат, но в ръцете на таркийските воини попаднали хиляди търговски и военни кораби.

По-малките племена започнали плячкосването по собствена инициатива, карайки се за всеки трофей, за това решихме да съберем толкова войни, колкото бъде възможно, да натоварим колкото може повече зодангийски пленници на летателните машини и веднага да тръгнем за Хелиум.

Пет часа по-късно излетяхме от пистите на покривите на сградите със сили, наброяващи двеста и петдесет бойни кораби, носещи на борда си сто хиляди зелени воини. След нас летеше флотилия от транспортни кораби, натоварени с животни и друга плячка.

Оставихме победения град в ноктите на четиридесет хиляди воини, принадлежащи към по-малките плетена, които грабеха, убиваха и водеха помежду си борба за плячката. На около стотина места те бяха запалили огньове и над града се издигаха високи стълбове от гъст дим, сякаш някой искаше да спусне завеса над ставащите там невъобразими неща.