Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Нашата, боева мощ беше десетократно по-многобройна от армията на червените хора. Тарс Таркас каза, че никога досега в историята на Барсум не е тръгвало на война такова голямо количество зелени воини. Поддържането на макар и видимо спокойствие между тях беше наистина свръхчовешко усилие, а това, че успяхме да доведем всички до стените на града без никакви сериозни стълкновения помежду им, беше истинско чудо.

Колкото повече приближавахме до Зоданга, толкова по-редки бяха личните разправии и пазарлъци, отстъпвайки пред общата за всички омраза към червената раса и особено към зодангийците. Те от години водеха кампания за изтреблението на зелените хора, а особено внимание отделяха на унищожаване на инкубаторите.

Отварянето на пътя към града повериха на мен. Посъветвах Тарс Таркас да раздели силите на две групи, всяка от които трябваше да се разположи на безопасно разстояние от двете главни врати, през които се влизаше в града. Аз самият взех двадесет пеши войници и се отправих към една от по-малките врати, намиращи се на еднакво разстояние една от друга в обкръжаващите Зоданга стени. Те нямаха постоянни постове, но бяха пазени от часови, които патрулираха отделни сектори, тъй както нашата градска полиция патрулира своите райони.

Стените на Зоданга, построени от огромни карборундови блокове, бяха седемдесет и пет стъпки високи и петдесет стъпки дебели. На придружаващите ме войници влизането в града се струваше невъзможно. Те принадлежаха към един от по-малките народи и досега не ме познаваха. Поставих трима от тях с лица към стената и им казах да се държат за раменете, върху тях следващите двама, а последният да застане на върха на пирамидата. Главата на последния се намираше на около четиридесет стъпки над земята. С помощта на десет воини построих стълба, за последно стъпало служеха раменете на марсианеца, застанал най-високо в първата пирамида. После се засилих и скачайки от едно стъпало на друго по тази жива стълба, отблъснах се с всичка сила от върха й. Успях да докосна с пръсти ръба на стената и след миг бях вече на широката плоскост, нейния връх. Със себе си теглех шест свързани един с друг ремъци. Бях ги взел от шестима войници. Получи се дълго въже, единия му край дадох на стоящия най-горе войник, а другия внимателно спуснах надолу, там чакаха останалите воини. Като се убедих, че наблизо няма никого, слязох на тротоара от вътрешната страна на стената.

Кантос Кан ми беше показал по-рано начина, по който се отварят вратите и миг по-късно двадесет зелени воини се намираха в чертите на град Зоданга. Със задоволство отбелязах, че сме влезли в града близо до границите на огромната територия, принадлежаща към двореца. Реших да отида там с малък отряд, а главните сили да атакуват казармите на зодангийците.

Изпратих при Тарс Таркас куриер с молба да ми отдели още петдесет таркийци и заповядах на десет от моите войници да завземат и отворят една от главните врати, а деветимата останали — другата. Тази задача трябваше да бъде изпълнена съвсем безшумно, без нито един изстрел. Откритата атака трябваше да започне в момента, когато с моя отряд се намеря в двореца.

Плана изпълнихме съвършено, с всички подробности. Двамата часови, на които се натъкнахме, бяха изпратени при своите предци на брега на мъртвото море Корус, а малко след това и стражите при вратите тръгнаха мълчаливо след тях.

Моите петдесет таркийци, възседнали тоати, влязоха вътре веднага след отварянето на вратата, край която чаках. Водеше ги самият Тарс Таркас. Приближихме към стените, ограждащи двореца, и потърсихме най-близкия вход. Успях да прескоча стената, но имах известни трудности с ключалката на вратата. Най-накрая я разбих и скоро моят отряд яздеше през градините на джедака на Зоданга.

Приближихме до двореца и през прозорците на партера надникнах в силно осветената зала за аудиенции. Тя беше претъпкана с принадлежащи към най-висшите кръгове жители на града и техните жени, което означаваше, че там се провежда някакво важно тържество. Около двореца не забелязахме никакви стражи. Както предполагах, това вероятно се дължеше на убеждението на зодангийците, че благодарение на стените градът и дворецът са абсолютно недостъпни.

Застанах до един от прозорците и видях, че Тан Косис, заобиколен от царедворци, офицери и големци, седи край една от стените на залата на златен, обсипан с диаманти трон, а срещу него се простира широк коридор, ограден от шпалир от войници. В момента, в който погледнах, от противоположния край на залата в този коридор навлезе началото на някаква свита и бавно започна да приближава към трона. Най-отпред вървяха четирима офицери от гвардията на джедака, носещи огромен поднос, върху който на възглавница от червена коприна лежеше златна верига, завършваща с голяма ажурена яка. Следващите четирима офицери носеха върху подобна табла великолепно изработените накити на принца и принцесата на Зоданга. В подножието на трона двете групи се разделиха и застанаха от двете му страни с лица една към друга.