Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

В следващата част на свитата видях правителствени лица, офицери от армията и охраната на двореца, а след тях влязоха две лица, плътно обвити в пурпурна коприна. Те спряха точно пред трона, обърнати с лица към Тан Косис. Останалата част от свитата дойде в залата и зае определените й места и тогава джедакът стана и започна да говори нещо. Не чувах думите, но забелязах, че някакъв офицер приближи към една от фигурите и сне пурпурното й покривало. И тогава разбрах, че Кантос Кан не е успял да изпълни мисията си, защото пред трона стоеше Саб Тан, жив и здрав.

Тан Косис взе от подноса накитите, подаде ги на сина си, после сложи на шията му златната верига и заключи едното кофарче, с което завършваше яката в единия си край. Каза му още няколко думи и се обърна към другата фигура. Офицерът сне коприненото покривало и за свой най-голям ужас видях, че това е Дейа Торис, принцесата на Хелиум.

Целта на това тържество ми стана напълно ясна — след малко Дейа Торис щеше да се обвърже завинаги с принца на Зоданга. Това сигурно е много хубаво и впечатляващо зрелище, но на мен ми се стори най-отвратителното от всички, които бях виждал през живота си. Окачиха на шията и гръдта на Дейа Торис накитите, а Тан Косис държеше в ръце готовата за закопчаване яка. Вдигнах меча над главата си и с тежката му дръжка ударих стъклото, разбих го на дребни късчета. Влязох вътре и с един скок се намерих до вкаменения от изненада Тан Косис. Вдигнах меча и с един удар разсякох веригата — тя трябваше да съедини Дейа Торис с друг мъж.

Настъпи страшна суматоха, блеснаха хиляди мечове и всеки от тях криеше заплаха за мен. Нямах много време да мисля за тях, защото Саб Тан, измъкна изпод сватбения си костюм кинжал и се хвърли към мен като разярена пантера. Можех много лесно да го убия, но обичаят, владеещ Барсум от векове, задържа ръката ми и аз се ограничих само да стисна като в клещи ръката му, държаща насочен към сърцето ми дълъг нож. С меча в другата си ръка посочих към противоположния край на залата.

— Погледнете! — извиках аз. — Зоданга е в наши ръце.

Всички погледи се насочиха натам, където показваше моят меч. През широкия портал навлизаше отрядът на Тарс Таркас — петдесет огромни воини, яхнали своите тоати.

От гърлата на събралите се чуха викове на изненада, но не и на уплаха и след миг войниците и аристокрацията на Зоданга се нахвърли върху приближаващите таркийци.

Прободох Саб Тан с меча си с такава сила, че той рухна бездиханен на пода и придърпах Дейа Торис до себе си. Забелязах, че зад трона има малка вратичка, но пред нея стоеше Тан Косис с изваден меч. Нападнах го и скоро се убедих, че съм попаднал на достоен противник. Биейки се, кръжахме по подиума, на който стоеше тронът, и в един момент с крайчеца на окото си забелязах Саб Тан. Изкачваше се на него, за да помогне на баща си. Но когато вдигна ръка за удар, пред него се изправи Дейа Торис, а после моят меч направи Саб Тан джедак на Зоданга. Докато баща му се свличаше мъртъв на пода, новият джедак се изтръгна от Дейа Торис и ние двамата отново започнахме схватката. Вече не беше сам, към него си присъединиха четирима офицери и с гръб, прилепен към трона, отново се бих за Дейа Торис. Беше ми много трудно; трябваше да се защитавам и същевременно да внимавам да не убия Саб Тан, а заедно с него и последния шанс за спечелване на любимата жена. Острието на моя меч се стрелкаше като змийски език, парираше насочваните към мен удари. Избих оръжието от ръцете на двама офицери, третият лежеше вече мъртъв, но се протичаха нови, за да помогнат на новия владетел и да отмъстят за стария.

Внезапно до ушите ми достигнаха викове: „Жената! Жената! Убийте я! Това са нейни интриги! Убийте я!“

Извиках на Дейа Торис да се скрие зад гърба ми, а самият аз започнах да се изтеглям към намиращите се наблизо вратичка. Офицерите разбраха моите намерения и трима от тях заобиколиха трона откъм гърба ми, попречиха ми да заема позиция и да защитавам Дейа Торис от настъпващата тълпа, която искаше да я убие.

Таркийците имаха твърде много работа в центъра на залата. Започнах сериозно да се страхувам за живота на Дейа Торис и за своя. Тогава видях Тарс Таркас. Пробиваше си път към нас сред тълпата от пигмеи. Всеки удар на неговия огромен меч поваляше на земята по няколко противници наведнъж и така той се приближаваше, докато най-после се изправи на подиума до мен, сеейки опустошение и смърт.

Храбростта на зодангийците ме впечатли — никой не правеше опити да се спасява чрез бягство и борбата приключи само поради това, че единствените останали в залата живи същества, освен Дейа Торис и мен, бяха таркийците.