Фред Саберхаген - Брат Берсеркер

Третата чертичка беше нанесена шестнайсет секунди след първата, почти на същото място като втората. За три маха линията на движение на махалото се бе изместила настрани с около половин ширина на палец. Очите му не го мамеха никога — изместване наистина имаше.

Възможно ли е това отклонение да се дължи на леко усукване на носещото въже? Тогава то скоро трябва да се засуче обратно, помисли Винсенто, или поне да измени амплитудата си. Той пак вдигна очи към тъмния купол, забравил болките във врата.

Ако можеше, някой ден щеше да провеси някъде друго махало, подобно на това и да изучи движението му на спокойствие. Да, ако му се удадеше възможност. Даже да приемеше, че здравето ще му позволи и че щяха да му спестят затвора, пак щеше да е трудно. Самотни кули с такава височина не се срещаха под път и над път. В някой друг храм или университет може би, но нямаше намерение да влиза в жалко сътрудничество с който и да е.

… Представи си сега, че озадачаващата странична прогресия НЕ се дължи на развиване на носещото въже. Той сякаш усещаше, че истинската причина е другаде по същия начин, по който — след задълбочено изучаване — стигна до уверения извод, че слънцето е неподвижно. Това изместване на описваната дъга се дължеше на нещо твърде елементарно, основополагащо и важно, за да си позволи да го отмине като незначителна случайност.

Връхчето вече се бе преместило на ширината на два пръста и също толкова беше съборило от издължената пясъчна купчинка.

Той се зачуди как ли бе окачено въжето горе. По-млади от неговите крака щяха да бъдат помолени да проверят това и Винсенто се отправи да ги потърси. На излизане той се обръща на няколко пъти, за да гледа неуморното махало, сякаш беше някаква новооткрита звезда.

Дерън наблюдаваше само един горен сегмент от движещото се въже. При това го виждаше само с едното си око, понеже лицето му беше притиснато с постоянна сила в грубите дъски на високата платформа, до която беше отнесен, беззащитен като ритащо дете в хватката на берсеркера. Нечовешки неподвижен, берсеркерът беше седнал върху него и с едната си студена ръка го държеше за врата. Беше натъпкал част от дрехите му в устата, а с другата си ръка бе извил назад с натиск до болка ръката на Дерън.

Очевидно машината нямаше никакво намерение да го убива или осакатява, поне не тук. По продължителност неговото задържане му се стори не отрязък от време, а по-скоро част от вечността, измервана с безсмислено постоянство от ритмично люлеещото се махало. Държейки го в плен, берсеркерът изчакваше доволно, което означаваше, че Дерън вече се беше провалил. Дори не бе имал възможност да се свърже с „Операции“ — берсеркерът веднага бе разбрал за какво му служеше клинът на врата, беше откъснал и счупил като орех знака, смачквайки ядката от метал между пръстите си.

Вероятно берсеркерът смяташе, че той не може да види нищо от положението, в което бе изпаднал. Това беше, кажи-речи, самата истина. С едно око той съзираше само малката дъга, която метрономичното въже описваше на тази височина и бавната скорост на люлеене, която от своя страна говореше за голямата му дължина.

Най-сетне вратата на катедралата хлопна някъде долу — за втори път, откакто Дерън бе заловен. И едва тогава настъпи краят на вечността — берсеркерът го пусна.

Одегард надигна бавно от дъските своето изстрадало тяло. Разтривайки бузата си, която бе стояла притисната в платформата и ръката си, която беше извита досега, той се обърна с лице към врага. Под монашеската качулка Дерън съгледа съединен с шевове метал, който сякаш можеше да се отваря и завърта, за да променя формите си. Той знаеше, че стои може би срещу най-сложната машина, построена някога от берсеркерите. Вътре в стоманения череп имаше вероятно пластична кожа, която след обръщане на частите му можеше да го трансформира в убедително човешко лице. В чие лице? Той остави берсеркера сам да реши с какво лице да му се представи.

— Полковник Одегард — изрече берсеркерът с неутрален механичен глас.

Изненадан, Дерън очакваше да чуе повече, когато нещото клекна срещу него на високата платформа и ръцете му увиснаха. И те бяха особени, също като лицето. Не бяха човешки ръце и не можеше да се каже дали бяха в състояние да се преобразуват. Останалата част от тялото бе скрита под раздърпаната и прекроена дреха, която вероятно беше принадлежала някога на Емлинг.

— Полковник Одегард, плаши ли ви преминаването от живо към неживо състояние?