Фред Саберхаген - Брат Берсеркер

Поглеждайки нагоре и надолу, после пак нагоре и пак надолу, на стария човек му се зави свят. Той разтри врата си. Тук имаше някакво предизвикателство към логиката, което той не можеше да отмине просто така. За какво им е било на строителите такова огромно махало?

Би могло, допусна той, да е приспособление за разбиване на твърд хоросан или камъни, но това е твърде незадоволително обяснение. А ако е просто отвес, защо е толкова тежък? Няколко унции олово биха свършили работа.

За каквото и да го бяха използвали, това си беше махало. Винсенто дръпна тънкото придържащо въже с пръст и то бръмна като струна, при което дългото висящо въже с топуза се разклати незначително. Металната топка се залюля леко, като корабна котва.

Колебанията й скоро утихнаха и равновесието пак взе превес в катедралата. Дебелото висящо въже, както и тънкото странично, застинаха заедно с топуза, неподвижни като каменните колони в сивия спокоен въздух. Махалото беше спряло.

Винсенто дръпна още веднъж тънкото въженце и възелът му неочаквано лесно се развърза сам.

Тежестта в началото сякаш не искаше да помръдне. Дори когато неохотно подхвана първия си мах, тя се движеше толкова бавно, че Винсенто неволно погледна нагоре към сенчестата част на кулата, да види как е възможно голямата дължина на въжето да забавя чак толкова движението.

Човек можеше да преброи до четири, без да бърза, преди тежестта да стигне най-ниската си точка по пътя на първия мах. Малко над пода тя премина средата с леко забързване и непосредствено след това отново започна да забавя, така че беше необходимо да се преброи отново до четири, докато тежестта измине втората половина от дъгата и се издигне до срещуположната най-висока точка. Там топузът спря за миг, почти докосна колоната от другата страна на пресечката, преди да потегли по обратния път, за да се върне към първоначалното си положение.

Топката се залюля величествено напред-назад, като поддържаше въжето изопнато и очертаваше перфектен сегмент от дъга с дължина около десет ярда. Окото на Винсенто не можа да забележи някакво намаляване на амплитудата през първите десет-дванайсет маха. Той реши, че една толкова голяма тежест, окачена толкова високо като тази, може да продължи да се люлее много часове, че и цели дни.

Чакай! Тук нещо не е както трябва! Винсенто се бе съсредоточил върху колебанията на махалото, което се люлееше неспирно. После, облегнат на колоната, за която преди беше вързана тежестта, той задържа главата си неподвижно и наблюдава така още известно време повтарящите се движения на металната топка.

За какво беше дошъл тук? А, да, някой май искаше да се срещне с него.

Ами това махало? Той се намръщи, поклати глава и пак се взря в него. После се огледа наоколо. Трябваше веднага да се увери, че догадката, която го бе осенила, е правилна.

Недалеч имаше няколко строителни дървени магарета. Той довлече две и ги разположи така, че дъската, която постави напреко на магаретата, да дойде точно под дъгата, която описваше махалото, само че перпендикулярно на посоката й. На долната страна на люлеещата се тежест Винсенто забеляза нещо като малко стърчащо връхче — за каквото и да е било предназначено, сега то щеше да свърши отлична работа. Той постави втора дъска върху първата и леко нагласи положението на цялата конструкция. Сега вече топузът минаваше на един инч от горната дъска.

Можеше да нанесе деления върху дъската… Но не, имаше и по-добър начин. Някъде тук бе видял пясък. Да, бе струпан до входа в първия страничен параклис. Пясъкът беше достатъчно влажен поради задържалото се дъждовно време. Донесе няколко пълни шепи и ги изсипа върху горната дъска, като преди това я свали. После издигна по дължината на дъската пясъчен вал, висок два инча, дълъг няколко фута и широк колкото да се задържи. След това използва интервала, когато топката беше залитнала към единия край и пъхна дъската под махалото така, че стеничката от пясък да попадне под него и напреко на движението.

Прецизно изпипан опит, помисли си той със задоволство. При първото си връщане острото връхче на топуза драсна леко пясъчния гребен и събори малка бучка песъчинки. После тежестта потегли към другия край и отново се превърна в частица вечност.

Винсенто се стараеше да не мига, докато наблюдаваше как махалото се връща. Задържайки и дъха си, той успя да долови лекия призрачен съсък на люлеенето.

Когато премина отново през продълговатата пясъчна купчина, връхчето драсна втора чертичка, съвсем близо до първата. След това тежестта наново се отдалечи с толкова могъщо и същевременно постоянно движение, сякаш внушителният организъм на катедралата имаше свой собствен пулс.