Фред Саберхаген - Брат Берсеркер

Лейтенант Дерън Одегард се облегна в приемащото формата на тялото кресло, избърса овлажнелите си длани в крачолите на работния комбинезон и намести на главата си шлемофона с мека подплата, без да откъсва поглед от широкия, леко извит екран със сложна схема от преплетени зелени нишки върху него. После се наведе отново напред, за да обмисли по-нататъшния си лов на врагове.

Дежурството му бе започнало само преди половин час, но вече изнемогваше от умора, защото усещаше като тежест върху раменете си факта, че животът на всеки един от четирийсетте милиона оцелели жители на планетата сега зависи от него. Не му се искаше да носи бремето на чак такава отговорност, но това беше положението в момента. Длъжността му на караулен офицер даваше известни материални предимства и бе свързана с по-малко уставни задължения извън дежурството в условията на военното положение. Затова пък ако по време на дежурство някой страж допуснеше сериозна грешка, можеше да стане причина цялото оцеляло население на планетата Сиргол да потъне в небитието, да бъде изхвърлено от реалното време и да бъде избито. Нещо повече — да приключи съществуването си тъй окончателно, тъй щателно да бъде изтрито, сякаш изобщо не го е имало; досегашното съществуване би се превърнало просто в една нереализирала се възможност.

Ръцете на Дерън лежаха върху пулта на командното табло леко и спокойно. В положението им личеше професионалното умение на оператора, без да е излишно разкрасено от любов към работата.

Преплетените зелени следи на катодните линии на екрана се местеха по волята му като висока трева, разтваряна от ръцете на предпазлив ловец. Тези стъбълца, сред които той се провираше и търсеше, представяха всъщност преплетените жизнени линии на всички животни и растения, съществуващи (или съществували) в определен участък от повърхността на Сиргол в продължение на няколко десетилетия, нейде на около двайсет хиляди години дълбочина в праисторическото-минало.

Около креслото и командното табло на Дерън бяха хилядите пултове на другите стражи, разположени в дълги и леко извити редици. Подредбата им радваше вдигнатия за миг поглед, успокояваше го, а после го заставяше да се върне обратно към екрана, където му е мястото. Същият ефект на концентрация се постигаше и чрез периодичните модулации на изкуственото осветление, преминаващи досущ като леки облачета по силно извития таван на подземната зала, и чрез настойчивата психо-музика, която се лееше в шлемофоните — леки мелодии, подчертавани от време на време от основния тежък ритъм. Въздухът в тази зала, погребана под много мили камък, се освежаваше от лек бриз, който донасяше ту съвсем естествения дъх на море, ту на зелени полета или на жива почва — тези, които преди месеци бе изтрила от повърхността на Сиргол бомбардировката на берсеркерите.

Линиите по екрана се размърдаха, щом той докосна пулта за управление. Изпратените в далечното минало инфраелектронни съгледвачески средства, свързани с екрана му, се движеха по негова команда. Те нито разклащаха клонки, нито плашеха живинките в древните гори, защото кръжаха на границата на реалността, избягвайки повечето клопки и парадокси, които същата тази реалност поставяше пред хора и машини, пътуващи във времето. Средствата за интониране се прокрадваха по самите ръбове на възможното, криейки се в локалните изкривявания на вероятността на реалното време, способни дори оттам да долавят и индикират характерните черти на онази могъща организация на материята, която означаваше наличие на живот.

Дерън знаеше, че неговият сектор — 20 000 години назад, се намираше нейде съвсем близо до времето на Първите хора, дошли на Сиргол. Но той още не беше попадал на категорично достоверна следа от човешки линии на живот. Всъщност той и не търсеше следи от хора. Много по-важно беше, че нито той, нито който и да било друг страж не бе открил досега някакъв първичен извор на изменения, който би могъл да означава атака на берсеркери. Гигантските машини, обсадили днес планетата, май още не бяха открили, че е възможно да се втурнат и към миналото.

Като всеки добър страж от която и да било армия, докато обикаляше поста си, Дерън се стремеше да не повтаря маршрутите, за да избегне опасността действията му да бъдат предсказани. Седнал в креслото си, при комфорт и относителна безопасност, той изпращаше управляващи сигнали към съгледваческите устройства, проследяваше постъпващата от тях информация, насочваше се десет години надолу в миналото, после пет мили на север, след това две години нагоре по линията на времето и дузина мили на югозапад… Все още нито една глутница от хищни пришълци не се бе показала сред тучната трева върху екрана на Дерън. Врагът, когото издирваше — берсеркерите, нямаше собствени линии на живот. Можеше да бъде открит единствено чрез посредничеството на смъртта и разрушенията, които носеше.