Фред Саберхаген - Планетата на Берсеркера

Изминаха вече трийсет години от деня, в който първият берсеркер се появи от дълбокия мрак и си проправи яростно път, за да заеме полагаемото му се място в бъдещия пръв разказ на тази тема.

Онзи мрак, който наричам дълбок, беше както измислен, така и реален. Той обхваща потайностите на междузвездното пространство, обрисувано в онова приключенско космическо четиво, което пишех тогава. Но включва и друг вид мрак.

Разказът, публикуван по-късно под името „Fortress Ship“ („Кораб-крепост“), бе наполовина завършен, когато се заех сериозно да обмислям каква точно непосилна опасност ще трябва да преодолее моят главен герой. И точно в момента, когато си задавах този въпрос, се появи берсеркерът, сякаш бе изчаквал подходящата възможност. Появи се из тази вътрешна сянка, която е даже по-загадъчна от далечния космос, населил света на всички автори и читатели. И дойде с името си: старата норвежка дума, която първоначално се е употребявала за определен тип ненормално буйни мъже от зората на човечеството, които не са познавали по-сложни оръжия от меча.

Сюжетът за бойна машина, която се обръща срещу създателя си, за да го унищожи, а ведно с него и всичко наоколо, естествено, не е мой. Напротив, идеята изглежда почти универсална — толкова стара, колкото легендата за голема 1 1 Голем — В еврейските фолклорни предания, свързани с влиянието на Кабалата, оживяващ чрез магични средства глинен великан — б.пр. от Средновековието, и толкова нова, колкото „интелигентната“ ракета (наследник на „умната“ бомба). Към края на XX век този реално съществуващ предтеча на истинския берсеркер би трябвало да е в състояние, когато не успее да идентифицира целта си, да завие обратно и да се завърне при този, който го е изстрелял. И човек трябва да се надява, че заради собственото им добро, онези, които са го изстреляли, ще се радват да видят рожбата си да се завръща и ще знаят как да я посрещнат.

В началото на разработката на серията за берсеркерите ми хрумна, че онова, за което пиша, след няколко десетилетия или век, ще се превърне от измислица в реалност — поне в технологично отношение. Още през първата половина на петдесетте години американските ВВС (а може би и други) се гордееха с управляващ стрелбата радар, който е в състояние да действа в напълно автоматичен режим; подобно устройство управляваше например 20-мм оръдия в опашката на самолета Б-36. Натискаш едно копче в кабината на стрелеца и всеки самолет, който попадне в обсега, ще бъде свален, дори и екипажът на самия самолет Б-36 повече да не е сред живите. Навярно тази система изобщо не е използвана в бойни условия.

Аз лично не знам през последните три десетилетия да е направено нещо, което да намали опасността, за която пиша в бъдеще време. Собствените ми идеи ме плашеха преди трийсет години, плашат ме и сега. Което сигурно е една от причините да продължа да пиша тези истории.

От автора

Гласът на отдавна мъртвия звучеше ясно по радиото в салона на кораба „Орион“, а шестимата, събрали се там, единствените живи същества в радиус от неколкостотин светлинни години, слушаха засега внимателно, само защото Оскар Шьонберг, собственикът на „Орион“ и организатор на това пътуване, бе дал знак, че самият той иска да слуша. Карлос Суоми, който бе готов да се възпротиви на Шьонберг и очакваше да има сериозен спор с него през близките дни, в случая бе напълно съгласен с него. Атина Поулсон, свободната от трите жени, не възрази; Селесте Серветус, може би най-несвободната от жените, направи няколко възражения, но без никакъв резултат. Густавус де ла Торе и Барбара Уртадо никога, откакто ги познаваше Суоми, не бяха възразявали против каквото и да е решение на Шьонберг.

Гласът на мъртвия, който слушаха, не бе записан на магнетофон, а само мумифициран от около петстотинте години космическо пространство, което се простираше между системата Хънтърс 2 2 Ловци , където бе произведен радиосигналът, и сегашното местоположение на „Орион“ в междугалактичното пространство на около хиляда и сто светлинни години (или пет и половина седмици път с кораб) от Земята. Това бе гласът на Йохан Карлсен, който преди около петстотин стандартни години бе повел флотилия от бойни кораби към Хънтърс, за да се сблъска там с флота на берсеркерите и да ги отблъсне. Това бе малко след като бе разбил основните сили на берсеркерите и с постоянство орязваше нападателните им възможности в тъмната мъглявина, известна като Камънаците.