Фред Саберхаген - Планетата на Берсеркера

Повечето от преградните стени в салона бяха заети от видеоекрани и когато, както в този момент, бяха настроени за целта, звездите на тях се виждаха поразително истински. Суоми гледаше в правилната посока към екрана, но при това разстояние от петстотин светлинни години бе много трудно без подходящо телескопично увеличение да се съзре слънцето на Хънтърс, да не говорим за относително слабите избухвания от битката на Карлсен, докато той изричаше думите, върху които Шьонберг щеше да размишлява, а Суоми щеше да ги запише. На пръв поглед двамата си приличаха, въпреки че Суоми бе по-дребен, навярно много по-млад и имаше донякъде момчешко лице.

— Откъде сте сигурни, че това е гласът на Карлсен? — попита Гус де ла Торе, слаб, мургав и с някак си опасно изражение. Той и Шьонберг седяха в меки, масивни кресла един срещу друг в сравнително малкия салон. Останалите бяха разположили креслата си така, че групата бе подредена в почти правилен кръг.

— Чувал съм го и преди. Същата последователност. Тембърът на Шьонберг бе твърде мек за толкова едър и як мъжага, но тонът му бе както обикновено решителен. Погледът му, както и погледът на Суоми бе вперен в екрана, взираше се към звездите, докато внимателно слушаше Карлсен.

— По време на последното ми пътуване до Хънтърс — продължи тихо Шьонберг, — преди около 15 стандартни години, спрях в този район, може би на петнайсетина светлинни години по-близо, разбира се, и успях да уловя същия този сигнал. Слушах същите думи и записах някои от тях, досущ както сега прави това Карлос.

Той кимна в посока към Суоми.

Карлсен наруши радиотишината, съпроводена с пукане и пращене, за да изръмжи:

— Проверете настройката на този люк, след като не се затваря — и това ли трябва да ви уча?

Тембърът бе рязък и в него имаше нещо незабравимо, дори когато изричаше свадливите жаргонни фрази, характерни за който и да е командир по време на трудна и опасна операция.

— Чуйте го — рече Шьонберг. — И това ако не е Карлсен, кой друг би могъл да бъде? Както и да е, когато се върнах на Земята след последното си пътуване, сравних записите си с тези на историците, направени на флагманския му кораб; потвърди се същата последователност.

Де ла Торе изцъка весело.

— Оскар, никой ли не те попита как си се сдобил със записа си? Не би трябвало да се намираш в този район тогава, както не би трябвало да сме тук и сега.

— Пфу! Никой не обръща чак толкова внимание. Във всеки случай поне Междузвездната администрация не го прави.

Суоми имаше впечатлението, че Шьонберг и Де ла Торе не се познават отдавна и много добре, а се бяха запознали по някакви бизнес дела и ги бе сближил общият им интерес към лова — нещо, което малцина хора споделяха. Поне на Земята, която бе родна планета за всички на борда.

Карлсен рече:

— Говори главнокомандващият. Да се отвори трети кръг. Абордажните групи готови за действие.

— Сигналът не се е влошил много, откакто го чух за последен път — издума замислено Шьонберг. — Пътят през следващите петнайсет светлинни години до Хънтърс трябва да е чист.

Без да става от креслото си, той извика на екрана триизмерна холографска звездна карта и сръчно положи върху нея нов символ със светлинната си писалка. Степента на чиста празнота в космоса между тях и целта на пътешествието им бе от значение, защото макар и придвижването на междузвездния кораб по-бързо от светлината да ставаше извън нормалното пространство, условията в съседните области на обичайния космос оказваха своето неизбежно въздействие.

— Сега ще имаме един хубав гравитационен хълм за изкачване — обади се по радиото Карлсен. — Бъдете готови.

— Честно казано, всичко това ми досажда — обади се Селесте Серветус (пълна фигура, ориенталски черти, чернокожа, наследила и малко северна кръв с невероятно гладка и опъната кожа под сребристата боя, с която бе покрито тялото й с перука, която изглеждаше като сребриста мъгла). Думите й бяха начин да прояви дързост спрямо Шьонберг, да си поиграе на онова, което през минали години би било описано като „трудна за сваляне“. Шьонберг дори не си направи труда да я погледне. Тя вече бе свалена.

— Навярно не бихме били тук, ако не беше този господин, който говори по радиото.

Това бе Барбара Уртадо. Барбара и Селесте си приличаха доста — и двете компаньонки, взети на борда за консумация от мъжете, досущ като бирата и пурите; но в същото време и доста се различаваха. Барбара — белокожа брюнетка, бе облечена, както обикновено, от коленете до раменете в матова дреха, и не излъчваше нищо неземно. Ако я видите в покой, заспала, с неподвижно лице, ако не чуете гласа или смеха й, или не съзрете грацията в походката й, не бихте помислили, че надхвърля с нещо обичайната сексуална привлекателност.