Фред Саберхаген - Брат Берсеркер

— Нещо такова… А сега защо не полегнете?

— Не… Трябва да се прибера вкъщи… или някъде. Не можете ли да ми кажете къде се намирам? Какво става тук? — извиси глас тя.

— Струва ми се, че имаше ракетно нападение. Тези знаци по униформата ми означават, че съм длъжен да помагам на изпадналите в беда момичета, така че какво ще кажете, да седнем поне?

Тя отново му отказа и те направиха още няколко танцови стъпки.

— Не. Първо трябва да открия… Не знам коя съм, къде съм и защо?

— Същото мога да кажа и аз за себе си.

Това беше най-откровеното признание, което беше правил от доста време насам.

В парка се изсипаха нови хора — минувачи и лекари — и добавиха още шум към суматохата, докато се опитваха да помогнат на ранените. Осъзнавайки все по-ясно какво всъщност става, момичето диво се оглеждаше наоколо, вкопчено в ръката на Дерън.

— Добре, млада госпожице, щом сте твърдо решена да вървите, аз ще ви заведа до някоя болница. Има тук една, недалеч от нас; просто ще слезем с асансьора. Елате.

Момичето се насили и тръгна с него, държейки го за ръката.

— Как се казвате? — попита я той, когато спряха пред асансьора. Хората вътре се загледаха в замаяното момиче, загърнато в неговата куртка.

— Аз… не знам!

Тя още повече се уплаши щом разбра, че не може да си спомни името. Ръката й се стрелна към шията, но там не висеше задължителната удостоверителна табелка. Много хора не обичаха да ги носят и не спазваха изискването на правителството.

— Къде ме водите?

— Казах ви, в болница. Имате нужда от медицински грижи. — Искаше му се да допълни нещо още по-идиотско, за сведение на зяпналите ги пътници.

Долу, на ниво „Операции“, той изведе момичето от асансьора. След няколко крачки се озоваха пред входа на отделението за неотложна помощ към болничния комплекс. Непрекъснато пристигаха носилки с поразени от експлозията, така че вътре беше пълно с пациенти. Възрастна сестра започна да съблича куртката на Дерън от момичето, но заедно с куртката се засвлича и това, което бе останало от собствените й съвсем разпаднали се вече дрехи. То изписка едва чуто, сестрата веднага го загърна и каза:

— Елате утре за куртката си, млади човече.

— С удоволствие — отвърна Дерън.

Натискът на пострадалите, санитарите с носилки и другите медицински работници от персонала беше станал такъв, че той едва успя да махне на момичето, преди да бъде изтласкан навън. В коридора се откопчи от тълпата и си тръгна усмихнат, с мисълта за сестрата и куртката, сякаш това бе една хубава шега. Отдавна не се беше усмихвал така.

Все още с усмивка на лицето Дерън потъна в комплекса на „Операции във времето“, за да вземе резервната куртка, която държеше в шкафчето си, в стаята за запасно оборудване на стражите. Върху таблото за бюлетини нямаше нищо ново. Той се замисли дали да не подаде молба за преместване на друга служба, която да не изисква седене по шест часа на ден при чудовищно напрежение. Знаеше обаче, че тези, които пускаха молби, биваха премествани точно толкова, колкото и тези, които не пускаха.

Естествено, мъжът или приятелят на момичето ще го потърси още преди изгрев-слънце. Има си хас — такова момиче! Е, в крайна сметка все някой ще се появи. Най-добре сестра й. Или брат й.

Той отиде до близкия офицерски физкултурен салон и се включи в игра на хандбал срещу своя стар съученик Чен Емлинг, който сега беше капитан в отдела „Исторически изследвания“. Емлинг винаги се обзалагаше и Дерън спечели едно леко изкуствено питие, от което впоследствие се отказа. Разговорите в салона се въртяха предимно около първата победа на „Операции във времето“ и когато някой донесе новината за ракетното попадение, Дерън спомена само, че е видял няколко ранени.

След като взеха душ, Дерън и Емлинг заедно с още неколцина други отидоха в бара на Жилищното ниво — любимият на Емлинг. Главният психоисторик на „Операции във времето“, майор Лукас, се беше настанил в едно сепаре и се занимаваше с психологическите и други атрибути на няколко нови момичета от местния вертеп, наречен „Червеният жартиер“. Все още имаше области, в които частното предприемачество процъфтяваше при минимална намеса от страна на държавата.

Емлинг отново сключи облог с останалите: по мятане на стрелички в цел, хвърляне на зарове и за нещо, свързано с момичетата от „Червеният жартиер“. Дерън не беше твърде активен и само от време на време се усмихваше и се шегуваше. Изпи едно питие — това бе обичайният му максимум — и опита поне за малко да се поотпусне сред хорската врява.