Фред Саберхаген - Брат Берсеркер

В местната офицерска столова той си изяде вечерята с по-добър апетит от обикновено. Когато накрая се добра до своята жилищна камера, събу обувките си с ритане и се просна върху койката. За първи път заспа дълбоко, преди още да се бе сетил да вземе хапче за сън.

Вдигна се отпочинал, доста по-рано от предвиденото, макар че посред нощ се беше събудил от жегата и се съблече, за да си легне нормално. Малкият часовник на стената показваше шест и половина Общопланетарно Извънредно Време. Тази сутрин нито една от характеристиките на понятието време не му тежеше както обикновено. Разполагаше с достатъчно от това загадъчно четвърто измерение и можеше да спре за малко в болницата на път за дежурство.

Метнал през рамо вчерашната куртка, той последва знака на сестрата и откри момичето в обширно фоайе, което по това време на деня предлагаше тишина и спокойствие. Беше се настанила пред телевизора и с наивна съсредоточеност се чумереше на някакво пропагандно-разяснително предаване, излъчвано от правителството по тъй наречения от зевзеците канал „Да живее!“. Носеше чисто нова хартиена рокля и болнични пантофи.

Щом чу стъпките му, тя бързо извърна глава, усмихна се и скочи поривисто.

— О, това сте вие! Хубаво е да видиш позната физиономия.

Дерън пое протегнатата й ръка:

— Хубаво е да те познаят. Днес изглеждате много по-добре.

Тя му благодари за помощта, а той каза, че не е направил кой знае какво. Момичето намали звука на телевизора и двамата седнаха. Дерън се представи.

Усмивката й изчезна.

— Бих желала да можех да ви кажа името си…

— Зная, говорих със сестрата… според която амнезията ви е упорита, но извън нея всичко е наред.

— Да, като изключим тази малка подробност, съм тип-топ. Май изобщо не съм наранена физически. Само заради болничните формалности трябваше да ме кръстят, за да ми сложат диагноза. Явно доста хора са изпаднали в безпаметност на горния етаж и ще трябва да бъдат именувани наново. Говори се, че повечето данни, записи и отпечатъци са се изгубили, когато се е наложило да се евакуира повърхността.

— Лайза е хубаво име. Мисля, че ви отива.

— Благодаря, сър, — гласът й прозвуча почти непринудено.

Дерън се замисли.

— Знаете ли, чувал съм, че ако човек попадне на пътя на вероятностната вълна на ракетата, преди още тя да се е материализирала, това можело да му причини амнезия. То е все едно да те пуснат в далечното минало, ставаш като изтрита училищна черна дъска.

Момичето кимна.

— Да, докторите мислят, че точно това се е случило с мен вчера. Казаха ми, че съм била с група хора, свалени от горното ниво, което било евакуирано след удара на ракетата. Мисля, че ако съм била с някакви роднини, те може би са загинали заедно с документите ми. Защото никой не дойде да ме потърси.

Това беше обичайна житейска история за Сиргол, но този път Дерън усети болката в нея. От състрадание той смени темата:

— Закусвахте ли вече?

— Да. Тук има автомат, в случай, че ти се доще нещо. Май бих изпила още един плодов сок.

Дерън се върна след минута с картонена чашка оранжева течност, която наричаха плодов сок, чаша чай и няколко ролки с бонбони. Лайза отново се беше заела да изучава телевизионната версия на войната, но гръмкият глас на коментатора вече беше намален до границите на поносимото.

Дерън остави всичко върху ниската масичка, придърпа един стол и когато видя озадаченото лице на Лайза, попита:

— Спомняте ли си нещо от войната?

— Почти нищо… Май тази част на паметта ми е съвсем изтрита. Какви са тези „берсеркери“? Разбирам, че са нещо ужасно, обаче…

— Ами, това са машини. — Дерън отпи глътка чай. — Някои от тях са по-големи от който и да било космически кораб, построен от хората тук или на останалите земни колонии. Могат да се явяват под различни форми и размери, но всички до една са смъртно опасни. Първите са били конструирани преди много векове от някаква раса, която никога не сме срещали, за да се бият в някаква война, за която нищо не знаем. Били са програмирани да унищожават живота, където и да го открият и досега са отишли господ знае колко напред в изпълнението на тази си програма.

Дерън говореше тихо, а думите му сякаш извираха от неизчерпаем извор на горчивина.

— Понякога хората ги побеждават в битка, но част от тях винаги се измъкват невредими. Оцелелите се скриват из неизследваните зони край някоя звезда и там построяват още себеподобни, като дори правят подобрения. И после се връщат. Продължават напред и напред, неунищожими като самата смърт…