Фред Саберхаген - Брат Берсеркер

Процесът на осъзнаването му не бе престанал нито за миг и веднъж вече започнал, той знаеше, че нямаше да спре. Очите му се бяха насълзили, но той нямаше намерение да плаче. Щеше просто да постои тук и да продължи да живее.

Не, още не беше приключил. За да довърши процеса на възприемане и осмисляне, той трябваше да влезе в сградата, където цяла сутрин й бе помагал да фотографира цветните стъклописи. Той си спомни как бе пожелал на глас създателят на вселената да излезе от скривалището си и да се яви в този храм, който бе считан за божи дом, тъй като младият историк имаше няколко неудобни въпроса, които искаше да му зададе. Въпроси, свързани с изобилието от неправда по света.

Старинната порта на главния вход си беше все същата, каквато я бе запомнил Дерън. Той се запита как една дървена врата е могла да издържи на толкова честа употреба цели триста години, без да се повреди. Е, все едно. Той я бутна и звукът от действието му наруши изолацията на пещероподобната вътрешност на сградата. Едва тогава му мина през ума, че пътната му тояга, заедно с всичкото оборудване в нея, бе останала в манастирската му килия. Но и това беше без особено значение. Непосредствено насилие от страна на берсеркерите не го заплашваше.

Дерън влезе вътре и закрачи към средата на главния кораб. Той беше широк само около трийсет фута. Редиците от колони го отделяха от страничните проходи. Бе дълъг триста фута и носещите греещ на аркадите му се извисяваха на сто фута над земята. Тук изглежда имаше място къде да се скрие не само Господ, но и берсеркер. Множеството завои и чупки можеха да дадат подслон на някой дезертьор или на бременна безпризорна, чиято линия на живот би могла да подведе „Операции“.

По протежение на източната стена стъклописите сякаш пламтяха. Векове наред димът от свещите нямаше да потъмни високите сводове. По-голямата част от катедралата беше строена от последното поколение, а цялостната й конструкция не беше довършена заради войната — строителите или бяха мобилизирани, или ги беше страх да работят. Много скелета ограждаха още колоните и стърчаха край стените, а въжетата на работниците висяха в неподвижния въздух като издялани от камък. Няколко изоставени инструмента събираха прах по ъглите.

Дали поради суеверието на сражаващите се или по щастлива случайност, но войната не бе нахълтала тук. Дори стъклописите бяха недокоснати — единствено слънцето ги пронизваше, за да блеснат с мек пламък в изобилие от краски. Широките стълбища, които водеха към страничните параклиси и повечето от настилката бяха на възраст не повече от век, все още гладки и практически неизхабени. Три века ходене по тях щяха да са необходими, за да се изтъркат и да се получат обичайните заоблености.

В центъра на сградата, където се пресичаха главният със страничния кораб, Дерън долови с крайчеца на окото си нечие движение. Някакъв монах с нахлупена качулка се приближаваше към него по една от страничните пътеки.

Дерън спря и кимна учтиво:

— Преподобни братко…

И тогава го прониза тревожна мисъл. Как е могъл единият от двамата монаси, които бе оставил долу при моста, да избърза преди него и да го изпревари? Взирайки се внимателно, той забеляза, че лицето под качулката не беше съвсем лице. И ръцете, които се протегнаха към него да го сграбят, когато фигурата се стрелна напред, бяха покрити с имитация на човешка плът, под която се криеха стоманени нокти.

Слабичкият монах крачеше бавно с наведена глава по древния път от разрушения мост към манастирската врата. Той мина покрай входната арка и Винсенто с облекчение си помисли, че ще продължи нататък, когато в последния момент монахът го забеляза и след кратко колебание дрипавата му фигура промени посоката си и тръгна право към него.

— Бог да те възнагради, Винсент, за това, че раздели с мен и моя спътник храната си.

— Бог знае, че имам нужда от Неговото благоволение, братко — отвърна кратко Винсенто. Той реши, че просещият монах е научил името му от Руд или Уил. Странно, но той не се обиди от фамилиарния тон на обръщението. Прашният просяк пред него приличаше на дете — беше извън всякакви социални условности.

Но Винсенто остана нащрек. Възможно беше именно този монах да е един от агентите на Защитниците.

Монахът се взираше в бумагите пред Винсенто като в непревързана рана на някой приятел:

— Винсент, защо хабиш ума и душата си за всичките тези битки и диспути? Техният краен резултат не означава нищо в действителност. Едно нещо има, и това е любовта към Бога.