Фред Саберхаген - Брат Берсеркер

Може би шефът нямаше нужда от сън, но Дерън беше прекалено изморен и прескочи военния етикет:

— Пребройте линиите на живот отново. По моя сметка са тринайсет души. Ако при вас са дванайсет, значи един от моите усмихващи се компаньони има машинка вместо черва. Но ако пак преброите четиринайсет, значи или има някой бандит или дезертьор, който се спотайва из кьошетата, или вие не разчитате правилно данните на екрана. Мисля, че онази пунктирана линия е някаква грешка в интерпретацията. Струва ми се неуместна идеята някой от нас да е бременен, тъй като всички сме мъже.

— Ще проверим веднага. Знаеш какви номера ни погаждат понякога екраните. — Тонът на Началника беше леко извинителен, което притесни Дерън май повече, отколкото ако го беше скастрил. Това означаваше, че неговата позиция тук бе толкова жизненоважна, че „Операции“ биха сторили всичко, за да го облекчат максимално.

След като довършиха закуската си и бутилката на Дерън, войниците се отдадоха на безгрижно шляене. Руд, кочияшът на Винсенто, поведе животните към свежата трева. Следвайки ги, Дерън откри извън оградата Винсенто, седнал кротко сам с нещата си за писане. Чудесно.

Спомняйки си за своята мнима двуколка, Дерън надяна гневно изражение на лицето си и тръгна надолу по пътя към моста, като оглеждаше полето във всички посоки, сякаш търсеше изгубеното си имущество.

При останките от моста зърна двамата монаси със свалени от главите качулки. Съдейки по жестовете им и по някоя и друга откъслечна дума, която достигаше до Дерън, те обсъждаха възможността мостът да бъде възстановен един ден. Дерън знаеше, че след година-две тук щяха да се простират нови каменни аркади. И тези аркади ще останат непокътнати още триста години, когато един млад студент по време на следдипломна квалификация ще мине по тях, стопирайки заедно с момичето си, което ще стопира до него не по-малко усърдно. И двамата с ентусиазъм ще разгледат за пръв път стария град и прочутата катедрала на Ойбог… Реката ще изглежда по-различно, по-кротка, разбира се, и ще има повече дървета по бреговете й. А камъните на стария Имперски път ще си бъдат все същите…

— Нека Светият те дари с лек ден, уважаеми господине!

Това беше гласът на по-набития от двамата монаси, който прекъсна мислите му.

Вмешателството бе дошло тъкмо навреме.

— Лек и на вас, преподобни братя. Покачва ли се още равнището на реката?

Слабият монах имаше смирено лице. С ръце само от кости и сухожилия, той претегляше неголям камък, сякаш се канеше да се заеме с възстановяването на моста.

— Реката вече спада, господине. А вашият път в живота нагоре ли върви или надолу?

Лъжата за двуколката и немирното животно изглеждаше досадна и излишна.

— Това е труден за всекиго въпрос — отвърна Дерън.

По-нататъшните изпитания на полковник Одегард за момента бяха отложени, тъй като вниманието на монасите бе привлечено от седем или осем местни селяни, които бяха изскочили някъде от калта в далечината и газеха с боси нозе по започналия да изсъхва бряг на реката в посока към останките на моста. Един мъж, който вървеше най-отпред, гордо разклащаше корда с едра сребриста риба на нея, явно уловена съвсем наскоро, понеже все още се мяташе и гърчеше.

На няколко крачки от края на каменната настилка селяните спряха. Поклониха се групово, но малко небрежно в посока към Дерън — май не беше достатъчно натруфената да ги шашне и освен това очевидно те не идваха да видят него.

Мъжът, който носеше рибата, заговори с монасите отначало тихо, но постепенно извиси глас, тъй като другите почнаха да го прекъсват. След малко те вече се надвикваха кой трябвало да говори пръв и чие било правото да предаде рибата. Бяха дошли да се пазарят. Ще приемат ли светите братя най-голямата и най-прясната риба от този добър улов: „От мен! Не, от мен! Свети брате, кордата беше моя!“, а в замяна на това да изрекат силни и страстни молитви за посевите на дарителя?

Дерън обърна гръб на селската разправия, която обещаваше да се превърне в люта кавга и видя, че Винсенто още си седеше сам. И точно тогава огряната от слънцето катедрала на Ойбог задържа погледа му.

Върху стесняващия се връх на централната кула, на двеста и шейсет фута над плоския гръб на хълма, се издигаше клиновидният символ, изработен от чисто злато. Камъните на кулата и стените, на арката и летящата опорна стена бяха със светлосив цвят и почти блестяха на утринната светлина. Отвътре, той знаеше, стъклописите на прозорците по протежение на източната стена в момента грееха като истински пламъци. Ако крехкото стъкло и дърво можеха да бъдат въздигнати от пепелта, то значи сигурно и ТЯ беше жива, и не само жива, но и някъде наблизо, където може да я достигне и пипне. Възкресената реалност пред него съдържаше повече убедителност, отколкото която и да е от рационалните му задръжки. Всеки миг гласът й можеше да го повика, а той щеше да се пресегне и да докосне…