Фред Саберхаген - Брат Берсеркер

Махалото, пред което той бе изправен, беше махалото на избора. Умът му би могъл да се залюлее в едната посока — тик! — и да срещне срама от преглътнатата истина и обезличената чест, и цялото унижение на принудителното отричане. А ако люшнеше мислите си в другата посока — так! — там те се натъкваха на смазващата агония, предизвикана от изтезанията с уреди като „ботуша“ и „дибата“, или пък бавното разлагане в килията.

Нямаше и дванайсет години, откакто Защитниците бяха изгорили жив Онадроиг на Великия Площад в Свещения Град. Е, разбира се, Онадроиг не беше учен, а по-скоро поет и философ. Всички учени тогава бяха стигнали до извода, че трябва да е бил луд или краен фанатик, за да влезе в огъня по-лесно, отколкото да се отрече от теориите си. А какви идеи само го бяха обладали! Той смяташе, че Светият не е нищо повече от един фокусник, че водачът на дяволите един ден ще бъде спасен, че имало в космоса необятни светове и звездите били заселени.

Нито в Писанията, нито в природата можеха да се открият доказателства, които да подкрепят схващанията му — такъв абсурд! — затова Белам и другите Защитници спориха с него. Неуморно, но безрезултатно се опитваха да променят начина на мислене на Онадроиг през седемте години затвор, които предшестваха изгарянето му на клада като непоправим еретик.

За самия Винсенто грубото физическо мъчение бе само далечна заплаха. Той или някой от другите известни учени трябваше да проявят преднамерена и продължителна неотстъпчивост, преди Защитниците да прибегнат до подобни методи. Но заплахата така или иначе витаеше във въздуха. По време на процеса той щеше да бъде формално заплашен с мъчения и може би щяха да му покажат дори инструментите — „ботуша“, „дибата“… Ритуал, нищо повече. Но не бе изключено да отидат и по-далеч. Те щяха да кажат, с чистосърдечно съжаление, че подсъдимият, който отказва да отстъпи пред всички по-меки методи за убеждение, ги е принудил да вземат по-твърди мерки, за доброто на безсмъртната му душа и за защитата на Вярата.

Така че махалото на неговия избор на практика бе фикция. Той нямаше друг избор, освен да се отрече. Нека слънцето се движи накъдето искат те. Нека се върти около кълбото на планетата в една безумна годишна спирала, за да се радват тъпите късогледи глупаци, които мислят, че вече са научили всички тайни на природата от няколко прашни страници на Светите Писания.

Лежейки по гръб, Винсенто вдигна ръка, изпъстрена от спукани дребни кръвоносни съдове, за да се предпази от бавното слънчево острие за мъчение. Но слънцето не можеше да бъде спряно с каквото и да е движение на човешка ръка. То му се присмиваше, превръщайки старческите му пръсти в прозрачен восък.

Уил шавна на пода, завит като охлюв в своята парцалена черупка. Винсенто му изръмжа да става и го погна да събуди кочияша Руд, който спеше при животните. Руд да иде да види нивото на реката, Уил да запари чай и да приготви закуска. Предвидливият Винсенто се бе запасил изобилно с провизии, които бяха складирани в каретата.

Останал сам, той се зае с бавния и мъчителен процес на раздвижване на старческите си кокали и подготвянето им за изненадите, които денят можеше му да поднесе. През последните години здравето му бе твърде крехко и сега всеки ден за него започваше с внимателна проверка на усещанията. Но той не беше болен, а само стар. А, да, и наплашен.

Когато Уил дойде да го уведоми, че огнището и горещият чай го очакват в общата манастирска стая, Винсенто вече беше готов да я посети. За своя изненада той откри, че и друг странник бе пристигнал през нощта: един младеж, който се представи като Валзай от далечната страна Мознар.

Валзай скромно призна, че е учен. Щом чу това, Винсенто го разгледа по-внимателно. Младежът бе прилично облечен и правеше впечатление, че гледа на Винсенто с чисто — ако не бе подправено — страхопочитание. Според него, дори и в далечната му родина откритията на Винсенто били известни и възхвалявани.

Винсенто прие словата му с благосклонно кимване, като междувременно си пиеше чая и се чудеше дали този младеж не е носителят на добрите новини, които трябваше да узнае в катедралата неизвестно от кого. Нима Набур възнамеряваше да се смили над него? Той направи тъжна гримаса. Не, няма да се унижи да се надява, като някой хрисим васал, на добрината на другиго, дори и когато този друг е самият Папа на Светия. Той изпъна гръб. Във всеки случай не смяташе да хукне веднага нагоре по хълма, към катедралата.