Фред Саберхаген - Брат Берсеркер

Наблизо се разнесе плясък. Изражението на пълничкия монах приличаше на карикатура. То съдържаше разочарование и изненада. Що се отнася до слабичкия, то той просто стоеше с невинно лице и протегната над водата ръка. Голямата риба май бе успяла да се изплъзне.

… да докосне топлата й жива кожа. Сега в съзнанието му се яви дори и една подробност, която беше забравил: начинът, по който понякога вятърът развяваше косата й. Яви му се с такава яснота, сякаш току-що я беше видял.

Краката отнесоха Дерън от останките на моста обратно на пътя. Забеляза, че Винсенто все още е там и продължава да седи на припек. Но Дерън не се върна в манастира. Могъщата катедрала се издигаше на хълма пред него и краката му сякаш сами продължиха да се изкачват нагоре по стръмнината.

Брат Джован гледаше селяните, макар да беше ясно, че адресира думите си към живата твар, която плуваше във водата:

— Братко Риба, пуснах те на свобода не защото не се нуждаем от храна, а защото така ти ще можеш да възхваляваш Бога, който изпраща всяка благодат — рибата на рибаря или свободата на рибата. — Джован тъжно поклати глава към селяните. — Ние, хората, толкова често забравяме да благодарим, когато е необходимо, толкова често си хабим силите напразно, за да се налагаме един над друг!

Рибата плесна с опашка и скочи, и пак плесна. Сякаш болката от куката или времето, прекарано във въздуха, или пък нещо друго, я бяха подлудили съвсем.

Джован се загледа загрижено подире й:

— Успокой се сега, Братко Риба! Стига! Живей си във водата, не в горчивия въздух. Възхвалявай и благодари, колкото една риба може!

Плясъците престанаха и вълните отнесоха пяната.

Тишина увисна във въздуха. Всички селяни бяха вдигнали ръце в клиновиден знак нагоре към небето, а очите им шареха стреснато, сякаш имаха желание да си плюят на петите, но не смееха. Брат Саил беше зяпнал глуповато като рибата и местеше очи от Джован към реката и обратно.

Джован махна с ръка на Саил и рече:

— Отивам да се усамотя за час, да се помоля на Светия да ме очисти от гняв и гордост, както и за нивите на тези бедни хорица. Ти прави каквото намериш за добре.

Саил така си и остана с отворена уста, додето Джован се отдалечаваше сам по пътя към манастирската сграда.

Дерън изкачваше стъпалата, които се катереха зигзагообразно по стръмния склон към катедралата. Ирационалното усещане за присъствието на неговата любима бе започнало да избледнява, оставяйки го насаме с истината за безвъзвратната й загуба. Хрумна му, че в този момент нейните гени са се предали на хромозомите на няколкостотин наследници. Днес той се беше приближил максимално до нея, а по-близо едва ли би могъл. Той знаеше, че солидна верига от темпорални примки винаги ще препятства възможността да посети дните на нейния живот.

В действителност той никога не й прости, че беше умряла, че беше загинала заедно с милиони други беззащитни хора, не й прости престъплението, че беше опразнила неговия свят. И може би се беше върнал в Ойбог, за да се помъчи да й прости. И така, каза си той, направи го! Стори каквото е необходимо, за да се свърши това още днес. Изкарай всичко от себе си по някакъв начин сега, за да можеш отново да бъдеш добър и за себе си, и за някой друг.

Покривът на манастира вече бе останал под нивото на изкачващите се нозе на Дерън. Когато се обърна, видя прострялата се долина, заляна отчасти от придошлата река и по-дива в красотата си, отколкото я помнеше. При поредния завой на стъпалата той мина покрай едно дръвче и за миг осъзна, че след триста години то щеше да се превърне в могъщ ствол с огромни клони, които засенчват слънцето лятно време. И че до него ще застане той, заедно с нея, и ще гледат долината, избрали за себе си един хълм — онзи хълм там, о Боже, макар сега да няма по него никакви дървета, — където един ден смятаха да построят своя дом и да отгледат двете деца, които възнамеряваха да имат.

Той продължи да се изкачва, защото почувства, че не бива да спира в никакъв случай. Накрая очите му достигнаха равнището на постлания с каменни плочи вход на катедралата. Паметта му пазеше всяка формичка от каменната настилка, където един ден щяха да стоят неговите и нейните стъпала. Ако се вгледаше сега в статуите, които помнеше, той щеше да види своята младост, и ваканцията и любовта му щяха да станат истина, а войната и скръбта да се превърнат в отминали лоши сънища.

Клонките на живия плет бяха отново зелени от дъжда и късното пролетно слънце. Но гласът й не се чуваше, нито някога щеше отново да усети нейния допир, дори и да останеше тук, докато паднеше от изтощение. За момент му се стори, че би коленичил с облекчение и би се помолил или би заплакал, тъй като знанието, че нея вече я няма беше наистина един непосилен товар… И все пак, след много-много време, този неотменим факт трябваше постепенно да бъде възприет от него.