Фред Саберхаген - Брат Берсеркер

Тази налудничава, честна откровеност разнесе подозренията на Винсенто и го принуди да се усмихне.

— Изглежда си се потрудил да се запознаеш с моите дела. Но, преподобни братко, какво разбра от моите диспути и защо мислиш, че ги водя?

Монахът отстъпи смутено.

— Аз не ги разбирам. Но и не искам. Те са извън моя път.

— Тогава, братко, прости ми, но ми се струва, че не бива да ме поучаваш за нещо, което не разбираш, нито пък да стоиш тук и да водиш с мен диспут за това, защо водя диспутите си.

Монахът прие мъмренето толкова навътре, че Винсенто съжали за думите, които бе изрекъл. С това диспутът между тях, ако можеше да се нарече така, бе приключен. Винсенто постигна точка с усилието, необходимо на брониран рицар да събори дете.

Монахът не си тръгна, преди да вдигне нагоре ръце за благословия и да произнесе няколко слова, които не бяха адресирани към Винсенто. После се отправи към манастира. За миг отново се поколеба дали да не се върне, но се отказа. На Винсенто му хрумна, че беше спечелил с помощта на аргументите си, но може би беше загубил нещо друго, макар да не знаеше какво точно би могъл да загуби в случая. Той почти извика след човека, чувствайки импулс да преодолее разстоянието, което ги разделяше. Но се въздържа. Всъщност, помисли си той, нямаме какво да си кажем един на друг.

И все пак сега, когато беше прекъснал заниманието си, той не искаше да се захваща отново с унизителното писане на своето отричане. Затова Винсенто извика Уил, даде му секретаря и книжата да ги прибере и се отправи с нетърпелива крачка нагоре, огрян от лъчите на приятното слънце.

Обмисляйки отново и отново, той реши, че уговорената среща в катедралата сигурно е поредната гавра на Защитниците. Или пък някой от враговете му, църковен служител или мирянин, вероятно би желал да го въвлече в някоя компрометираща постъпка, тъкмо в навечерието на процеса му. Много добре, нека да си изпробват силиците. Той щеше да прозре замисъла им, какъвто и да беше, преди още да са го осъществили. Може пък да му се отдаде да обърне всичко против тях. Винсенто изпитваше боязън от хора, които го превъзхождаха по власт, но по интелект той знаеше, че никой не можеше да му надделее.

Прояви разбиране към старите си крака, оставяйки ги да отмарят след всяка трета крачка, колкото да си поеме въздух, и сега те му служеха добре при изкачването. Подир едно по-дълго спиране за почивка, той изкачи най-сетне стъпалата, влезе през главния вход на катедралата и затвори вратата зад себе си. Вътрешно се надяваше никой да не дойде да се срещне с него с предложение за милост. Този, който предлага снизхождение, винаги злорадства поне мъничко и винаги се чувства равен, ако не и по-висш от този, към когото го проявява. Ба! Милост…

Винсенто премина по дължината на главния кораб. Мястото беше оградено отвсякъде от камък, но бе толкова просторно, че не създаваше и най-малкото усещане за затвореност. Отдясно и отляво се извисяваха носещите колони в две дълги редици. Разстоянието постепенно намаляваше промеждутъците между всеки две колони и на петдесет крачки напред те се сливаха в стена. Без значение къде щеше да застане човек в това непреградено пространство, по-голямата част от помещението винаги оставаше скрита от погледа му.

Когато Винсенто стигна до уговореното място на срещата — пресечката между главния и страничния кораб — установи, че оттам може да вижда и в двете посоки на почти двеста фута, чак до края на сенчестата вътрешност на централния купол на храма. Дори и там имаше изоставени строителни скелета, в които опираха изскочили от прозорците на главния кораб стълби, а до тях вероятно се стигаше по скрити зад стената вити стълбища, които тръгваха от нивото на пода, където стоеше сега Винсенто.

В този храм, построен в пищния стар стил, нямаше канделабри и ветрове, които да ги люлеят. Ако в младините на Винсенто това беше неговият енорийски храм, щеше да му се наложи да търси друго място за изследването си върху движенията на махалото и неговите закони. Защото той бе започнал, докато наблюдаваше люлеенето на канделабрите по време на дългите неделни служби.

От високо, от тъмната вътрешност на кулата надолу се спускаше едно-единствено въже. Винсенто проследи с поглед въжето и видя, че на долния му край виси метална топка, която сигурно тежеше колкото човек. Значи все пак и тук имаше махало! Топузът беше изтеглен встрани, където дългото отвесно въже бе завързано с друго въже за една от четирите масивни колони, които се извисяваха в четирите ъгъла на пресечката между главния и страничния кораб.