Артър Кларк - Първородните

Бела с изненада осъзна, че в този ъгъл на покрива на ГМЗ Коледа вече е дошла. Децата се забавляваха с нови играчки — шарените опаковки и ленти бяха разхвърляни наоколо. Имаше дори миниатюрна елхичка в саксия. До тях седеше възрастен мъж с костюм на Дядо Коледа и неловка усмивка.

Теа дотича запъхтяно.

— Бабо!

— Здравей, Теа. — Бела коленичи и прегърна малката си внучка. Другите деца също се скупчиха около тях, вероятно си спомняха тази приятна възрастна дама от посещението й за погребението на баща им… Но бързо изгубиха интерес към нея и се върнаха при играчките.

Дядо Коледа подаде ръка на Бела.

— Джон Метернес, госпожо председател — представи се той. — Летях с дъщеря ви на „Освободител“.

— Да, разбира се. Радвам се да се запознаем, Джон.

— Надявам се, че не преча на семейното ви празненство…

— Аз го накарах да си вземе отпуска — обясни малко троснато Една. — Това упорито дърто магаре е готово да спи на „Освободител“, стига поддържащият екип да му позволи.

— Джон, не й позволявайте да ви командва. Но от друга страна, толкова е приятно, че го правите за децата. Само че, Една… Коледа? Днес сме петнайсети декември все пак!

— Всъщност идеята беше моя — каза Каси Дъфлот. — И без това не сме сигурни как ще свърши този ден, нали? — И погледна към небето, сякаш търсеше там К-бомбата. — Искам да кажа — не сме съвсем сигурни. И ако нещата се объркат…

— Решихте да осигурите на децата поне още една Коледа.

— Защо, лошо ли е?

— Ни най-малко — засмя се Бела. — Напълно те разбирам, Каси.

— Поне ще направим деня специален — каза Една. — Само дето ако светът не свърши днес, след десет дни отново ще трябва да обявим, че е Коледа.

— Бела, събрала си доста голяма тълпа — каза Каси.

— Има нещо такова.

— Мамо, не си видяла дори половината. — Една я улови за ръката и я отведе при парапета.

Оттук се разкриваше чудесна гледка към океана на изток, където ниското слънце мъждукаше като лампа, и към северния бряг. Канаверал бе заобиколен от огромна тълпа. По крайбрежието бяха паркирани безкрайни колони от коли, стигаха чак до Бийч Роуд на север и до южната част на остров Мерит и самия нос, като извиваха покрай старите монтажни цехове и военновъздушната база. И навсякъде морският бриз развяваше знамена.

А навътре в морето беше нефтената платформа, от която се издигаше двойна нишка, право нагоре, различима само когато улавяше светлината.

— Всички тези хора са дошли за пускането — каза Една. — Винаги те е бивало да правиш представления, мамо. Може би политиците трябва да са такива. Все пак повторното пускане на американския космоелеватор е знаменателно събитие. Хората имат нужда от празници.

— О, не е само космоелеваторът. Ще видите.

— Поредните изненади, мамо?

— Току-що идвам от заседание с Боб Пакстън и някои други хора. Обмисляхме възможностите за изграждане на нови защити. Става дума за мащабни концепции. Като програми за тераформиране например.

— Шегуваш се.

— Не. Просто мисля мащабно. Научих се, докато работехме над щита. При първа възможност трябва да разговарям с Мира Дът. — Тя погледна към небето. — Има какво да направим за Мир — света, където отиде майката на Мира. Там също има хора. Ако наистина можем да разговаряме с тях, както твърди Алексей Карел от Марс, сигурно ще намерим и начин да ги върнем у дома…

Тълпата се раздвижи. Бела забеляза, че към нея се приближават хора, стотици погледи бяха втренчени в покрива, в краката й блесна миниатюрен робот-репортер, като сребристо кученце. Дори монасите при езерцето с алигатора гледаха към нея.

Тя си погледна часовника.

— Време е.

— Мамо, ще трябва да кажеш нещо.

— Зная. Само минутка. — Тя извърна очи към океана и вертикалната черта на космоелеватора. — Повикай децата, за да гледат.

Малките дотичаха и се сгушиха в майките си, Джон Метернес вдигна Теа на конче.

От върха на нефтената платформа бликна пламък, розова искра, която остави димна следа. Изведнъж по хода на елеватора започна движение, блестящи капки, които се издигаха нагоре по двойки. Тълпата нададе сподавен рев, който веднага бе усилен от виковете, идещи откъм Канаверал.

— Тръгна! — въздъхна Бела.

— Но какво кара? — попита шепнешком и озадачено Една. — Увеличение… По дяволите, все забравям, че не съм със скафандър.

— Вода — обясни Бела. — Чували с вода. Това е като жива верига с кофи, миличка.

— И закъде?

— Отначало ще я пращаме на Луната. По-късно и на Венера.