Артър Кларк - Първородните

— „Цитаделизиране“. Интересна думичка.

— Домове като бункери. Заровени дълбоко енергостанции, средства за комуникация през оптични фиброкабели. Такива неща. Достатъчни, за да издържат планетна обсада. За всичко това ще са необходими подробни планове и проучвания. Трета задача. И тук е разковничето. — Пакстън се наведе напред. — Разселване. Вече разполагаме със значителен брой космически колонии. Но според анализаторите, ако Земята бъде ударена от К-бомбата, е малко вероятно колониите да оцелеят в дългосрочен план. Все още сте твърде малко, с беден генетичен запас и крехки биосфери. Това, което ще направим, е да ви налеем кръв. Да ви направим неуязвими, дори при загуба на Земята. — Той се ухили на младите космически. — Говоря за масивна, агресивна миграция. До Луната, до луните на външните планети, градове в космоса, стига да успеем да ги построим достатъчно бързо. Дори Венера, която пострада най-сериозно от Слънчевата буря, може да стане обитаема. Не е изключено да пратим и няколко кораба към звездите, та да последват онези китайци.

— Няма да се получи — възрази Алексей. — Даже да пратите и милион души на Венера, пак ще са уязвими в куполите, където ще дишат рециклиран въздух. Ще са уязвими също колкото сме и ние.

— Съгласен. Затова ще отидем още по-нататък. — Усмивката на Пакстън се разшири. Изглежда, се забавляваше от изненадата им. — Хубаво е да осъзнае човек, че един стар пръдльо като мен може да мисли по-мащабно от вас, дечица. Кой е най-солидният вид колония, която познаваме? Планетата.

Лайла го погледна втренчено.

— Предлагате да започнем тераформиране?

— Да направим Луната или Венера като Земята, за да можем да се движим свободно по повърхността, или с минимални защитни средства. Да отглеждаме растения на открито. И хората да оцелеят дори ако цивилизацията се разпадне и те забравят кои са и откъде идват.

— На Марс вече мислят за това — рече Лайла. — Разбира се, сега…

— Ще изгубим Марс, но Марс не е единствената възможност.

— Това е от онзи тип програми — заяви скептично Алексей, — които защитниците на покоряването на космоса пропагандират още от времето на Армстронг и Олдрин. За нея ще са необходими огромни ресурси.

— Така е — съгласи се Бела. — В интерес на истината, възгледите на Боб вече се радват на широка популярност. И началото ще бъде сложено съвсем скоро.

— И какво е то? — попита с любопитство Лайла.

— Ще видите. Оставете ми една последна изненада. Важното е, че сме се заели сериозно с този въпрос. Толкова сериозно, колкото с нищо досега, през целия ми живот. За да получим достъп до бъдещето, трябва да подсигурим настоящето. Това е аксиома.

Продължиха да обсъждат идеите и предложенията на Пакстън, да спорят, да вадят нови аргументи, да отхвърлят предложения. Скоро след началото Пакстън очисти масата от сияещите екрани с живописни картини от времето на Слънчевата буря и започна да си води бележки.

— Изглежда, се получи — прошепна Бела на Атина. — До вчера не бих повярвала, че хора като Боб Пакстън и Алексей Карел са в състояние да работят заедно.

— Живеем в странни времена.

— Така е, Атина. И ще стават все по-странни. Но все отнякъде трябва да се започне. — Тя си погледна часовника и каза високо: — Съжалявам, че трябва да ви оставя, но дойде време да си проверя пощата. Атина, ще поднесеш ли кафе? Всичко, каквото поискат.

— Разбира се.

Бела се надигна от стола и се понесе към мостика, откъдето продължи към совалката. Разговорът зад нея продължи все така оживено. Тя чу как Алексей казва полу на шега:

— Ще ви кажа кое ще ни обедини всички. Сол Инвиктус. Ново божество за новата ера…

Совалката кацна в Кейп Канаверал.

— Добре дошла, Бела — посрещна я Талес.

Погълната от работата си, Бела дори не беше забелязала, че са пристигнали. Докато летяха от Л1, бе преглеждала съобщенията за развоя на две събития, които предстояха да се случат днес: пускането на Бимини, новия космически елеватор над Атлантика, и момента на максимално приближаване на К-бомбата до Земята. И двете се движеха по график, поне доколкото можеха да определят специалистите.

Колелата спряха да се въртят и системите на борда на совалката затихнаха.

Тя изключи екрана и го сгъна.

— Благодаря, Талес. Атина ти праща поздрави.

— Разговарях с нея няколко пъти.

Това накара Бела да почувства известно безпокойство. Често се бе питала какво ли може да си говорят изкуствените интелекти през главата на човечеството. Въпреки завидните правомощия, с които разполагаше като председател, нямаше начин да го узнае.