Лоръл Хамилтън: Синя луна

Входният звънец иззвъня отново. И аз пак подскочих, защото позвъняването беше настойчиво, беше в необичаен час и вече бях на нокти заради новините около Ричард. Тръгнах към вратата с любимия си деветмилиметров браунинг „Хайпауър“ в ръка; беше с освободен предпазител и бе насочен към пода. Вече бях почти до вратата, когато осъзнах, че съм по нощница. С пистолет, но не и с халат. По-важните неща бяха с предимство.

Стоях боса върху великолепния килим и се чудех дали да не се върна обратно в спалнята, за да си облека халата или да обуя дънки. Каквото и да е. Ако бях с някоя от обичайните си супер широки тениски, щях да отворя вратата, без много да му мисля. Но бях с черна сатенена нощница с тънки презрамки. Стигаше ми почти до коленете. Един и същ размер не стои еднакво на всички. Тя покриваше всичко, но не беше най-подходящото облекло за отваряне на вратата. Майната му.

Извиках:

— Кой е?

Лошите момчета обикновено не използват звънеца.

— Жан-Клод е, ma petite 5 5 Мъничката ми (фр.). — Б.пр. .

Зяпнах. Нямаше да съм по-изненадана, ако ми беше отговорило някое лошо момче. Какво търсеше той тук?

Върнах пистолета на предпазител и отворих вратата. Сатенената нощница ми беше подарък от Жан-Клод. Беше ме виждал и с по-малко дрехи. Нямахме нужда от халата.

Отворих вратата и ето го и него. Сякаш бях илюзионист, който е дръпнал завесата, за да покаже любимия си асистент. Щом го зърнах, дъхът ми секна.

Ризата му бе с класическа кройка, закопчани маншети и обикновена яка. Беше червена, а яката и маншетите бяха от ален сатен. Самата риза беше от някаква тънка материя, така че голите му ръце, гърди и кръст прозираха под ефирния червен плат. Черната коса падаше на раменете му на къдрици, които изглеждаха още по-тъмни и наситени на фона на червената риза. Дори тъмносините му, почти черни очи изглеждаха по-сини заради червеното. Харесваше ми да се облича в този цвят и той го знаеше. Беше промушил червен шнур през гайките на колана на черните си джинси. Шнурът бе вързан на панделка от едната страна на кръста му. Черните му ботуши стигаха до бедрата, обгърнали в кожа дългите му стройни крака почти до слабините.

Когато бях далече от Жан-Клод, далече от тялото и гласа му, изпитвах безпокойство и смут от факта, че излизам с него. Когато бях далече от Жан-Клод, можех да си внуша, че ми е безразличен… почти. Но не и когато бях с него. Когато бях с него, сърцето ми падаше в петите и трябваше да полагам големи усилия, за да не възкликна: „Божичко!“

Стигнах до компромисното:

— Изглеждаш поразително както винаги. Какво търсиш тук, след като ти казах да не идваш тази нощ?

Исках да го обгърна като дреха и да го оставя да ме пренесе през прага, увиснала на врата му подобно на маймунка. Но нямаше да го направя. Достойнството ми щеше да пострада. Освен това бях леко стресната колко силно го желая… и колко често. Желаех го като някакъв нов наркотик. Не беше заради вампирските му сили. А заради добрата старомодна похот. Но пак си беше страшничко, затова бях определила известни параметри. Правила. Обикновено той се съобразяваше с тях.

Жан-Клод се усмихна и това беше усмивката, която обожавах и от която се ужасявах. Усмивката му подсказваше, че си мисли за разни порочни неща: неща, които двама или повече души може да правят в сумрачни стаи, където чаршафите миришат на скъп парфюм, пот и други телесни течности. Тази усмивка никога не ме беше карала да се изчервявам, преди да започнем да правим секс. Понякога бе достатъчно той да се усмихне и по кожата ми плъзваше топлина, сякаш бях на тринайсет, а той — първото ми увлечение. Жан-Клод намираше това за очарователно. А мен ме смущаваше.

— Ах ти, кучи сине — казах нежно аз.

Усмивката му стана по-широка.

— Прекъснаха съня ни, ma petite .

— Знаех си, че присъствието ти в сънищата ми не е случайно — рекох аз.

Думите ми прозвучаха враждебно и това ми достави удоволствие. Защото горещият летен вятър навяваше аромата на одеколона му право в лицето ми. Беше екзотичен, с едва доловимо ухание на цветя и подправки. Понякога перях с нежелание чаршафите си, защото не исках да загубя мириса му.

— Помолих те да носиш моя дар, така че да мога да те сънувам. Знаеше какво целях. Ако твърдиш друго, значи лъжеш. Да вляза ли?

Бях го канила толкова много пъти, че можеше да прекрачи прага ми и без покана, но това се беше превърнало в нещо като игра между нас. Официално потвърждение, че всеки път, когато влиза, го желая. Това ме дразнеше и същевременно ми доставяше удоволствие, както почти всичко, свързано с Жан-Клод.